Работя точно до сградата на Червения кръст. Една огромна правоъгълна реклама, инсталирана върху покрива, съобщава на света, че тук се помещава седалището на тази важна институция. Четири червени кръста, обърнати към всички посоки на света приканват към нещо или се молят за нещо. Кофти е. По тази причана аз по цял ден се чувствам угнетен – към какво ме скланят тези червени кръстове? Не всичкото отгоре наскоро построиха наблизо и голям православен храм – още кръстове се появиха, макар и с друг цвят.

     Когато идвам на работа, виждам, че някои хора оставят понякога дрехи в специалните контейнери на Червения кръст, бели на цвят с червени лайсни, оставени на кръстовището, за да се виждат отдалече. Тази сутрин забелязах как една красива дама, слаба и стройна като украинка, слезе от черния си мерцедес, извади от багажника лъскав сак и го метна в дупката на контейнера. Отворът обаче беше заграден от подвижен ламаринен покрив, сакът беше дебел и не успя да влезе целия. Мацката го остави така – да стърчи наполовина, запали луксозната си кола и тръгна бързешком към своя богат свят.

     Остави своето излишество на хората, които вярват и имат нужда от Червения кръст. Аз бях един от тях. Беше сутрин, мъглива и студена, ноемврийското време е винаги подходящо за плач, самосъжаление или за кражба на чужди мечти и предмети, затова се огледах и като видях, че малцината минувачи се сгушени в себе си и изобщо не ме забелязват, доближих до контейнера и измъкнах дебелия сак. Бързо дръпнах ципа и гледката ме удовлетвори напълно.

     Най-спокойно нарамих новата си придобивка и забързах към офиса.

     По това време няма никого, винаги идвам първи на работа, за да мога за компенсирам мързела с редовното си присъствие. Навсякъде има камери; само в тоалетната няма. Затова отидох там и на спокойствие разгледах съдържанието на сака. Имаше луксозни дрехи, предимно дънки и панталони от сиво кадифе, няколко ризи, изпрани и изгладени, голям дебел шушляк с пухкава подплата, който много ми отиваше, нищо че беше с няколо номера по-голям; пробвах и почти новите обувки, и те с два номера над моя, обаче напълно удобни и подходящи за сезона; запечатан бял плик и кутия шоколадови бонбони имаше най-отдолу. Защо пък бонбони? Докато разглеждах новите си дрехи и се наслаждавах на вида си в огледалото, облечен в най-скъпата и модерна връхна дреха и обут с най-продълговатите обувки, които съм носил в живота си, преполових кутията с бонбони.

     – Много съм готин! – съобщих на огледалото в тоалетната и то се съгласи, защото нищо противно не каза. – Искаш ли?

     Не пожела бонбон и затова се наложи да доям цялата кутия сам. Става ми малко тежко от толкова шоколад, но все пак удоволствието си струваше. Шушлекът ми беше до колената, а обувките бяха направени като за клоун. Вероятно трябваше все пак да ги дам да ги скъсят малко, освен ако...

     Точно се двоумях дали изобщо е възможно обувките да се скъсяват или просто наистина такава е клоунската мода днес, когато в офиса влезе красивата ми колежка, онази с русата коса, която е или рускиня или просто е наднационално хубава. Нещо аристократично имаше в нея, нещо отвъд възрастта и физиката; никаква надменност не се усещаше в нея, нито в поведението, нито в говора ѝ, а в същото време стоеше над нещата по такъв начин, сякаш единственото важно нещо на света бе тя самата. Тя беше привлекателното, уникалното изключение в скапаната ми служба, която будеше естественото ми и искрено възхищение; всъщност може би бях пристрастен, защото само тя общуваше с мен. Като ме видя, прихна да се смее като дете в цирка, весело и добронамерено. А красотата се стичаше върху раменете ѝ под формата на прекрасна накъдрена коса, после звънът от смеха и заудря в огледалото и по стените на тоалетната и запулсира в съзнанието ми. Приближи се бавно и ме целуна. Точно когато долепи устни върху моите смехът ѝ внезапно спря и за миг ми се стори, че чух, по-точно усетих някакъв тъжен полъх, някакъв тих хрип да се изтръгна от гърдите ѝ. Това беше най-продължителната и възбуждаша целувка в живота ми, която не бях заслужил с нищо.

     Никога не съм разбирал жените. Допусках, че сега с тези дрехи изглеждам добре, също така подозирах, че не съм съвсем грозен, а само ощетен от съдбата поради бедност и глупост, но все пак днес очевидно ми беше ден и нещата се развиваха отлично без нужда да бъдат схващани напълно. Получих или изтръгнах целувка от красавицата в офиса, гепих безнаказано скъпарски дрехи, предназначени за друг, а на всичкото отгоре имаше и още едно очакване, което обещаваше да бъде яко, почти суперско.

     Големият бял плик. Този до шоколадовите бонбони.

     Заключих се в мъжката тоалетна, за да не би рускинята да хукне да ме целува още или да пожелае нещо повече, и разпечатах плика.

     „Скъпи приятели – пишеше в писмо, написано на ръка, – подарявам тези дрехи на Червения кръст с надеждата да ги предоставите на хората, които се нуждаят. Бих добавила към тях и одеялото на мъжа ми, но то ще ми липсва почти толкова много, колкото и той самият. Спомина се преди три месеца и то ме топли вместо него...”

     Ама това мацката с мерцедеса ли го е писала? Айде бе. Няма как. Според мен тя беше неграмотна, красотата пречи на образованието, така съм чувал да казват. Това секси явление не може да е било омъжено, не и задълго. Тя беше от онези общоупотребими вещи, които никога нямат един собственик, като например ескалаторите в метрото – всеки се качва на тях, използва ги и после ги забравя. Въпросът е да работят, да са чисти и винаги на разположение. Никой не очаква нещо повече от ескалаторите или от момичета като това с мерцедеса.

     По-нататък в писмото пише, че би искала да запази анонимност, но понеже е решила да подари на Червения кръст и мерцедеса на съпруга си, защото спомените тежат повече, когато с присъствието си не престават да те връщат към отминалото щастие, налага се да разкрие самоличността си, за да оформи необходимите документи по дарението. Оставила беше телефон и адрес. Добавя, че ако автомобилът не е нужен на организацията, ще го запази, макар и да навява тъга. Моли да бъде уведомена. Праща поздрави за благородната дейност. 

     Така. Браво. Възхитително е. Красиво, богато и наивно момиче. Отлично. Веднага измислих план. Ще я посетя на посочения адрес и ще се представя за служител от Червения кръст.

     – Добър ден, скъпа госпожо! – ще се поклоня и ще целуна ръката ѝ нежно, когато тя ме покани в хола си. Тя ще е облечена с ефирен пеньоар и ще е съвсем гола под него, вероятно ще носи някаква платинена верижка на кръста или на левия си крак долу, над глезена. – Много мило, че ме приехте веднага. Радвам се да ви видя гола.

     Не, това няма да го казвам. Ще измисля кратка реч, нещо като благодарствен адрес. Няма да забравя да изразя съболезнованието си и да спомена между другото, но подчертано, че съм ерген.

     – Колата, която ще дарите, ще помогне за разширяването на нашата дейност. Има отдалечени места, паланки, до които не можем да стигнем с градския транспорт, за да помогнем на нуждаещите се. Всъщност тук съм, за да ви уведомя, че можете да прехвърлите автомобила на мое име...

     Не, не става така. Много е директно. Ще ѝ предложа да ми подари мерцедеса по-нататък, едва след като тъжно и с прискърбие изразя благодарността на Червения кръст за дарените ценни вещи на покойника, за да разсея всякакво съмнение, че може да не съм този, за който се представям. И чак тогава ще я уверя с думи като тези:

     – Така ще е най-удобно за вас, предполагам. Какъв е смисълът да губите времето си по разни институции? Имам познат нотариус, той ще дойде тук, на място, за да не ви отнемаме от ангажиментите, на които сте посветили деня си. Специално ме изпратиха да ви предложа този вариант, наредиха ми да ви посетя лично и да бъда особено вежлив, но настойчив. Старая се, разбира се, доколкото мога. Шефовете ми ще бъдат много разочаровани, ако вие не приемете улеснението, което ви предлагаме. Знаете, нашите възможности не са големи и затова се отнасяме с особена грижа към добродетелни и щедри дарители като вас. Моя е грижата после да оформя нещата така, че организацията, в която работя повече от осем години, всъщност осем години и три месеца, да влезе във владение на вашето дарение. Това са формалности, повярвайте.

     Тя ще повярва и ще се съгласи, защото ще се окаже, че е твърде уморена от горещата вана, от която вероятно ще е излязла току-що, ще ме помоли да разтрия бедрата ѝ и аз... Не, това едва ли ще стане. Да не прекалявам.

     Няма смисъл повече да украсявам и да си измислям нещата. В общи черти планът беше изготен и ми си стори съвсем уместен и надежден.

     Излязох от тоалетната след укорително дълъг престой и се отправих към бюрото си. Предстоеше ми продължително мързелуване до края на работния ден, когато щях да приведа плана си в изпълнение.

     – Забрави да пуснеш водата! – изчурулика сладката рускиня. Тази руса красавица приличаше досущ на благодетелната манекенка с мерцедеса, дето остави сака без да знае на кого. Обаче онази беше с черна коса. За миг си представих нещо еротично – аз, с шушляка, скъсен подходящо, и с обувките, стегнати и лъснати, стоя гордо и щастливо между една руса и една черна мадама. Може би трябва да си купя пура. Прегърнал съм ги, а раменете им голи, гърдите им голи, всичко по тях е свежо и чисто, светът е черен и бял и се смесва като шоколад в устните, във вените и в кръвта ми... Ех!

     – Какво каза? – попитах я, когато се опомних. Наистина забравих какво точно изрече, много я харесвах, а това понякога пречи на слуха и възбужда въображението.

     – Нищо. – Тя се засмя. Стана от бюрото си, доближи се до мен, помилва ме по шушляка и в очите ѝ проблясна такава болезнена тъга, че чак настръхнах. Помълча малко, като ме гледаше някак отнесено. Когато размърда устните си, те едва се отлепиха, сякаш някаква мъка отвътре ги беше запоила. Изшептя: – Той беше по-висок и по-едър от теб. Мъжът ми. Но и на теб ще ти стои добре. Към шушляка имаше и качулка, не можах да я намеря. Той... мъжът ми не обичаше да носи тази качулка. Както всъщност не харесваше перуката, с която бях сутринта. Сложих я за последно, за да се сбогувам и с нея.

     Тя е била! Но как, по дяволите? Ужас!

     Изтръпнах. Не знаех какво да кажа.

     – Няма нищо – обърса очите си тя. – Няма нищо. В крайна сметка дрехите все пак отидоха при достоен човек, който има нужда от тях. Нали?