Сенокос. Голямата ливада ухае. Натрупани са копите сено. Върху едната е тя. Не сама. Гледа през замрежен поглед към висините. Красиво небе, ярки звезди, бляскава луна… Прекрасно… В синхрон с душата и тялото й…
И си мисли със съжаление: „Горките мъже… Никога няма да видят тази красота…“
хххх
В планината. Красиво. И малко песимистично.
Как живеят тия хора тук? Скали, камъняци, никаква свястна почва, никаква полезна растителност, смо дървета, храсти…
Сядаме в кръчмата и обсъждаме оцеляването на тукашните. Не разбираме…
После донесоха сметката… Схванахме как оцеляват…