Бавно се движеше каруцата на Караманов Петьо от ‘Анджийското тепе нагоре към село, натоварена с току-що накосения трифил[1]. Цял ден беше карал камъни за шосето, което щеше да свързва Лесово с новостроящата се мина. Конете, а пък и той, бяха изтощени – толкова време да товариш и да разтоварваш камъни, не беше лесна работа. Затова не бързаше – вечерта животните щяха да похапват от косения вчера трифил, че ако ядат от пресния, можеше да се надуят.

Конете си знаеха пътя. Каруцата подрусваше от някое камъче или малко ендече[2]. Петьо се сепваше, току-що задрямал. Аха напред вървеше някакъв човек, с раница и чукче в ръка. Застигна го, спря каруцата. Беше млад момък - бива да го вземе, тъкмо ще си побъбрят до село.

• Качвай се, момче.

Човекът свали тежката раница от раменете си и с лекота се качи на каруцата.

• Много е тежък тò[3] тагарчук[4]. Какво има в него? – усмихвайки се, го попита Петьо.
• Геолог съм и събирам проби, другарю.
• А, ама ти от „другарчетата“ ли си? – дружелюбното изражение рязко се промени - Слизай от каруцата! Слизай! Слизай ти казвам!
• Ама …
• Няма „ама“! – съвсем сериозен, настоя Петьо и посегна към камшика.

Момъкът с неохота слезе от каруцата. Петьо замрънка на себе си: „ Другарю! Другарю ще ми вика! Абе, какъв другар съм му аз? Току-що съм го видял и … другарю!

Изкачи баира, стигна Чьорашкийо[5] гьол. Спря каруцата, да починат конете. Слезе, погали ги. Замисли се: „ Абе, не направих добре, че свалих този момък. Какво е виновен, та така се отнесох с него? Ще го изчакам.“ Момъкът го достигна и с бавни крачки мина покрай Петьо, без да продума.

• Хей, момче, почакай! Качи се на каруцата, седни тука до мене. Извинявай!

Момъкът спря, обърна се; в погледа му имаше учудване. Все пак, седна да Петьо. Потеглиха, настъпи мълчание. Конете ускориха ход, на равното пътят олекна. Младият мъж първи наруши мълчанието:

• Чичо, защо така се ядоса, като споменах „другарю“?
• Как няма да се ядосам? Колко сме си препатили от тях … Стой да ти разказвам:

През 47-ма година започна одържавяването на частната собственост. Национализираха и Тодоровата ‘оденица[6]. Собственици ѝ бяха трима души. Баща ми имаше дял в нея. Голям зор бяха видели, докато я направят. Тате беше продал сто овце, за да участва в построяването ѝ. Мама тогава хвана две и не ги даде, за да има вълна да оплете чорапи на децата. Тате тегли заем от банката. Взе пари и от лихваря Иванов. От 1927 до 1939 година изплаща борчове.

‘Оденицата тръгна, а той не можеше да изплати само лихвите. След време позавъди овчици и тъкмо трудът му започна да носи печалба, другарчетата я вземаха.

• А защо този кон е такъв голям, а кобилата – мъничка? – любопитстваше младият мъж.
• Защо ли? През 1944 година ме мобилизираха и хайде – на фронта. Вземаха и конете и нещеш ли кобилата се разгони в Унгария и стана гебе[7]. В България роди, с голям зор. Майка и син са, но бащата е от друга порода. Затова са различни . Поостаряха, ала аз си ги кътам[8]; имам си ги като деца; не ги озорвам.

А ти, момче, откъде си?

• От едно село, близо до Чирпан. Баща ми имаше 20 декара лозя – от тях се прехранвахме, но сега са в ТКЗС-то.
• Е, като спомена ТКЗС, слушай. – продължи да разказва Петьо. - В Лесово го образуваха през ‘48-ма година от петдесет семейства. Яд ме е! Не казвам нищо лошо, но тогава вземаха най-хубавите ниви на селото. На нас – в Делнюка 40 дка, в Батаците -30 дка. В замяна ни дадоха едни чукари към Градището. Но ти не ги знаеш тия местности.
• Знам ги, знам ги. И оттам съм взимал проби.
• Как да обичам тия хора, бе момче? – продължи да говори раздразнено Петьо – Такава жестокост … и към хора, и към животни. През петдесетте години, какво им скимна на въпросните другарчета, изтровиха всички кучета на село. От 800 къщи – къде по едно, къде по две – унищожиха най-малко хиляда животинки.
• В нашето село също ги отровиха. Оставиха само овчарските по къра.
• А знаеш ли защо? От памтивека[9] хората на село през зимата се събират вкъщи на раздумка; днеска – у единия, утре – у другия. Жените предат вълната за димии[10], а мъжете въртят таса[11] с алжирка. Знаеш ли какво е алжирка?
• Не, но предполагам, че е вино.
• Точно така. Най-хубавото вино.
• Е, не може да бъде по-хубаво от Чирпанския димят – засмя се момчето.
• Да си дойдем на думата. През ония години на другарчетата не им беше много драго хората да се събират накуп, аджеба ще говорят против властта, ще я събарят, демек[12]. Подслушваха по къщите. А кучетата им пречат - лайне кучето, чорбаджията излезе, онези се разбягат. Така ли? Ние пък, ще ги изтровим.

Не знам,може да е била друга причината, държавна политика …

Има един, Радин Ристо го думат; също Вичев Пейо (Джандар-Пейо) и други много, да не ги споменавам, слухтят по домовете също като копаи[13]. За този Радин Ристо има приказка - Жена му казвала: „ Абе, Ристо, защо си толкоз лош? Някой ден ще накарам да дръннат камбаната на умряло. Като се разбере за кой е, да видим дали някой ще дойде да ти донесе цвете …“ А тя е толкова добра – на мравките път прави, ала брат ѝ – Пенковото Гене – проклет като зет си.

Много се отплеснахме от кучетата. Имам един приятел – ‘Анджив Ангеловото Мите. Имаше две кучета, кръстени Хитлер и Сталин. Сталин, не Сталин – отровиха ги, хвърлиха ги в ямата с трупове. Нещеш ли, Сталин оживял и се върнал вкъщи.

Няма прошка, братче! По-голяма доза отрова и … в ямата.

Като бях в казармата, имаше учени момчета, та разправяха – ако някой е осъден на смърт чрез обесване, а въжето се скъса или дàлът[14] на дървото се счупи, опрощават му присъдата. Тука няма такова нещо.

Сетне започнаха да подканват хората да влизат в ТКЗС-то. Някои влезнаха, но повечето – нещат. Така ли? Наложиха високи данъци, страшно големи наряди[15]. Върху земята, която имаш – не само от всичко, което ражда тя – зърно,слънчоглед, буболи[16], борчак, фий[17]; ами и мляко, вълна, кожи – въпреки, че нямаш крава, овце или кози. Е, всеки си имаше кози и овце, но колкото да изхрани семейството си, не и за наряд. И знаеш ли какво правехме? Ако, например, твоето зърно е малко, аз ще ти дам, а ти ще ми отвърнеш с мляко или ако аз нямам зърно, ще продам някое яре, агне, за да си купя и да платя наряда. И то веднага, няма отлагане. Зърното е още на ‘армана[18], не отвято: „Наряду! Наряду! Пете, - вика комшията Ников Кръстю – кметът каза веднага.“ Как да е, удържахме тази година. На другата – увеличен двойно, а за тия, които са в ТКЗС-то няма наряд.

Оплакват се селяните на дядо Димитър - кмета, че е голям нарядът за вълната, не им остава за аджамки, аби, ямурлуци[19]; че ще трябва да носят ватенки. А той, бил в Русия, ги мъмри: „Абе, вие какво знаете?! Радвайте се,че има ватенки, а не ‘асърени[20] такива. Чудни хора! Не знаят какво е немотия.“

Като видяха, че селянинът не се предава - мила му е земята, мили са му животните, как да ги даде в общото, в кюпа – започнаха насилствено да го правят.

В интерес на истината, физическо насилие нямаше ( Е, като видеха някой по-страхлив, го посръгваха в ребрата и той се предаваше.) , но психическо … яла[21] да ти кажа! Пристига разсилният[22] или коруджията[23]: „ Петьо, яла! Кметът те вика, и то веднага.“ Отиваш в кметството. В стаята – непознат мъж, едър такъв, с черен мустак – Сталински, с кожено яке; седи до кмета на бюрото и почуква с пръсти по него, мълчи, не продумва. Кметът надига глава: „Петре, знаеш ли защо те викам?“. „Не, другарю председател.“

• А, значи и ти употребяваш думата „другарю“ – вметна чирпанлийчето.
• Няма как, при вида на оня, мустакатия. – засмя се Петьо и продължи:

„- Викам те да се подпишеш, че ще влезеш в ТКЗС-то.

- Не, в никакъв случай няма да вляза.

- Добре, свободен си.

Излизам, прибирам се вкъщи и още не съм затворил портата, Жейнолов Желязко вика:

- Петьо, Петьо, чакай!

- Какво има?

- Кметът те вика.

- Ами, аз сега бях при него.

Онзи вдига рамене:

- Не знам. Каза, веднага.

Отивам. Същият въпрос. Отказвам. Прибирам се.

Янков Стойковото Къне вика:

- Петьо, председателят те вика!

Отивам. Отказвам. Прибирам се. Срещам брат си Геньо. Отива при кмета, и него викат. Така дни наред – отиваш, връщаш се; докато се предадеш. Точно пред входа на общината паркираха джип, демек могат да те откарат незнайно накъде. Плашат. Не се дадох.

На Карапелевото Ване така му кипна от това привикване, че последният път станал, посочил през прозорец: „Виждате ли онзи каргач [24]на Къргелджук[25]? Обесете ме на него, но няма да вляза. Не ме търсете повече!“ Оставиха го.

Осемнадесет души удържахме. Брат ми се предаде.

А във вашето село как беше?

• Знаеш ли нашите Чирпанлии какво измислиха за такива като тебе, дето се опъват; как ги плашеха? Нашите дворове са оградени с високи дувари[26], а не като вашите с тръни (с чилия, дето им викате). Другарчетата водят едно магаре с тегалтия[27] на гърба и стигнат, примерно, близо до вашата порта; и то късно вечер. Викат: „Петьо, Петьо, ще влезеш ли в ТКЗС-то?“ Един отговаря: „Не-е!“ и почват да удрят с пръчки по гърба на магарето. Друг реве „ Оох-оох …! Няма да вляза!“; „ Ще влезеш ли?“; „Няма да вляза! ..“ и пак: „Туп! Туп!“ Оставят вашата порта, отиват до комшията Иван. Чукат, той отваря. „Ще влезеш ли в ТКЗС-то?“ „Ще вляза.“ – без бой е готов. Но не всички се предадоха, както и при вас.
• Преди да стане масовизацията, - продължи разказа си Петьо – ти нареждат какво да сееш и кога да го сееш. Абе, момче, откакто свят светува, селянинът си знае какво да прави. На него не му трябва часовник, не му трябва учебник. Затопли ли се времето, дойде ли Свети Четирийси, той започва да стяга дюзените[28].

Веднъж влизам в дикяна[29], насреща ми – кмета, Кая Гергев дядо Митър: „Пете, ти зася ли?“ „Как да засея? Нали виждаш какво е времето – земята студена, мокра, семето ще избутее[30]“ – отвръщам. „Не ме интересува. Да засееш!“ „Е, как? Значи трябва да излъжа?“ - недоумявах. „Ще излъжеш, ми. Аз как лъжа пред висшестоящите, че в село всичко е засято!“

Този дядо Димитър десетина години беше емигрант в СССР и някъде към средата на трийсетте се завърна в село и стана председател на кооперацията. Та, той знаеше какво е било там, при „бащицата“ – не се ли изпълнят нарежданията, хайде – в Сибир. Ха, като споменах Сибир, има един човек – Гинчев Ристо, от Чирашкия джинс – голям майтапчия. Като го накарат да направи нещо, той ще каже: „Как няма да го сторя? Иначе – Сѝбир!“ И така – Сѝбир, Сѝбир и му излезе прякора Сѝбир. Сега така казват и на децата му, всички ги знаят – Сѝбировите.

Като се за‘ортувахме одяйка[31] за влизането в ТКЗС-то - като тръгна тò народ, яла да ти кажа. Влиза човекът, а по радиоточката съобщават името му и песен му пеят. Има един човек, Паспалджив Ташо – когато подписва, казва на председателя: „За мене искам да пуснете песента „Турчин робини караше“. Е, не му я изпълниха.

Какво още да ти разправям? Като изкарваха воловете от ‘ъра[32] на дядо Стоян ‘Анджиев, на човека му падна дамла[33] и се строполи на земята пред погледа на седемгодишното си внуче Димитър. След два дена почина.

Моят баджанак, Тонев Колевото Коле влезе в ТКЗС-то с най-хубавите коне на село. Коне, ти казвам, като мрянки! Един ден минава покрай тях новият собственик – прав в каруцата, държи кантармите[34] и шлиба[35] с камшика. Конете бягат в галоп, целите изпотени. Като вижда, Колето кипва: „ Абе, серсемино, отиваш да ореш с тия изморени коне. Каква работа чакаш от тях? А че може и да настинат… Идеше ми с ръце да го удуша. Пете, не си давай конете! Ще ги уморат.“

• И аз да ти разправям – включи се младият мъж. – В нашето село имаше един човек, завършил агрономство във Франция. Направи си голяма овощна градина, към петдесет декара и като образуваха ТКЗС-то, беше един от първите, които влезе. Мислеше, че ще се обединим , ще увеличим декарите, ще направим фабрика за преработка на плодовете. Но … започнаха да му нареждат какви овошки да сади, как да ги ашладисва, кога да ги пръска; по някакъв Мичурински, Лисенковски, Темирязевски начин.

Човекът е завършил във Франция, те ще го учат на овощарство! Та, още пра-прадядовците му са знаели как се ашладисва армуда на кокаливка[36]. Полудя. Виждал съм го когато го бръснат, как си яде пяната.

И друго. В село стреляха по прозорците на черквата. Ала попът ни е много смел и окумуш[37] човек – на кого се е обадил, докъде е писал; след десетина дена всичко беше възстановено.

Друга случка има, със същия поп. Веднъж по Великден, точно на Възкресение, когато се обикаля църквата, едно другарче (както ги наричаш ти) взимал едно кравешко лайно и го хвърлил в лицето му. Той се извърнал, избърсал се с ръка и продължил службата. На същото това другарче след време му се роди момченце. Като порасна, то получи тикове – почна да си отмята главата, подобно на движението, което тогава е направил попът. Бащата не можа да понесе това – изсели се, митлоса[38] се нанякъде.

• А в нащо село – продължи възмутено Петьо – не стреляха по прозорците, но направиха нещо по-лошо. Поругаха я - отвориха черквата и се изсраха пред олтара. Три големи другарски лайна! Не знам дали попът се е оплакал някъде, но никой не разследва случая. Голяма работа – три лайна; къде, къде по-важна работа имат другарчетата от държавна сигурност! Я някой е напопръжал[39] властта, яла да ти кажа … Като Бабаджанов Ристо – за една песен, го пратиха в Белене.
•  
• Е, лаф-лафтан, лаф-лафтан – ‘убаво се на‘ортувахме.

Петьо спря конете, момъкът скочи от каруцата, нарами раницата, подаде си ръката:

• Е, хайде, другарю, довиждане!
• Довиждане, другарче! Ако наесен ти дадат открит лист и дойдеш, ще опиташ нашата алжирка. Най-хубавото вино!
• Аз пък, ще ти донеса от Чирпанския димят. Да видим кое вино е по-хубаво!

ЕПИЛОГ:

Кая Гергев Митър (кметът) , който 5-6 години бил емигрант в СССР, напуснал нелегално България преди 9 IX , не получи никаква присъда и дори го направиха председател на кооперацията; а Акбунарлиев Тодор, Минчев Тодоров Минчо и жена му Мария с невръстното им дете Любчо, бяха осъдени от народния съд в Бургас като изменници на родината. Мъжете - на по двадесет години строг тъмничен затвор. За Мария – „само“ дванадесет години. А за малкият, една и половина – годишен Любчо: едно снизходително - „Милост!“.

Преди няколко години някакъв циганин влачеше едно куче с „москвича“ си. Защитниците на животните от сдружение „Четири лапи“ вдигнаха такава врява, че човека може и да го осъдиха. Същият шум предизвика и устройването на древния Странджански обичай „тричане на кучета“, който се прави за предпазване от бяс. Чак държавата се намеси.

Защо тия защитници на „Четири лапи“ не вдигнат такава врява, че да поискат от въпросните другарчета, със задна дата да се извинят за избиването на стотиците хиляди, а може и милион отровени четири лапички?! А само затова ли?

[1] трифил - детелина-

[2] ендек - трап

[3] тò - този

[4] тагарчук – кожена торба

[5] Чорашкийо - Чирашкия

[6] ‘оденица - воденица

[7] гебе - бременна

[8] кътам - опазвам

[9] памтивек - от незапомнени времена

[10] димия - шаек, домашен вълнен плат за мъжки дрехи

[11] тас - Медна паница

[12] демек - Значи, тоест, сиреч

[13] копай –ловно куче

[14] дал - клон

[15] наряд - налог

[16] буболи - царевица

[17] борчак, фий - фуражни растения от семейство бобови

[18] ‘арман - харман

[19] аджамка, аба, ямурлук – вълнени връхни дрехи

[20] ‘асър – хасър, рогозка, подова настилка, изработена от царевични стебла

[21] яла . ела

[22] разсилен - Човек, който прислужва в учреждение

[23] коруджия - пъдарин

[24] каргач - бряст

[25] Къргелджук – площада на Лесово

[26] дувар - Стена, зидана ограда

[27] тегалтия - самар

[28] дюзени - инветар

[29] дикян – дюкян

[30] избутее – изгние

[31] за‘ортувахме одяйка – заприказвахме одеве (преди малко)

[32] ‘ър - яхър

[33] дамла - инфаркт

[34] кантарма - юзда

[35] шлиба – бие, плющи

[36] ашладисва армуда на кокаливка – облагородява питомна върху дива круша

[37] окумуш - отворен, обигран

[38] митлоса - запиля

[39] напопръжа - напсува