Бавно се движеше каруцата на Караманов Петьо от ‘Анджийското тепе нагоре към село, натоварена с току-що накосения трифил[1]. Цял ден беше карал камъни за шосето, което щеше да свързва Лесово с новостроящата се мина. Конете, а пък и той, бяха изтощени – толкова време да товариш и да разтоварваш камъни, не беше лесна работа. Затова не бързаше – вечерта животните щяха да похапват от косения вчера трифил, че ако ядат от пресния, можеше да се надуят.
Конете си знаеха пътя. Каруцата подрусваше от някое камъче или малко ендече[2]. Петьо се сепваше, току-що задрямал. Аха напред вървеше някакъв човек, с раница и чукче в ръка. Застигна го, спря каруцата. Беше млад момък - бива да го вземе, тъкмо ще си побъбрят до село.
Качвай се, момче.
Човекът свали тежката раница от раменете си и с лекота се качи на каруцата.
Много е тежък тò[3] тагарчук[4]. Какво има в него? – усмихвайки се, го попита Петьо.
Геолог съм и събирам проби, другарю.
А, ама ти от „другарчетата“ ли си? – дружелюбното изражение рязко ...