8 min reading
Лятото беше се налудувало, вдигна разрошените си коси, втъкна ги в капелата си и вдигна босите си крака от земята.
Горещините и зноят, дето се сипеше през август отминаха и есента бавно настъпваше по склоновете и гората. Като златна царица пристъпяше в природата. Тук – там се жълтееха листа, тревички се багреха в ръждиво кафяво. Щърковете замятаха криле, лястовичките се събраха на ята, сбогуваха се със селото и тръгнаха на юг. Осиротяха гнездата им.
Сутрините и нощите станаха хладни, а щурчетата все още се веселяха и подхващаха техния си хор. Стадата си отдъхнаха от жегата и хрупаха в прохладата де що сварят по поляните.
Беше по обед и слънцето все още спускаше топли лъчи и огряваше реката. Водата блестеше като водно огледало, игрива и лъкатушеща между двата бряга на гъстата гора.
Обли камъни се белееха и я ограждаха в коритото й. Шумеше и пееше своята вечна песен.
Кина изтри чело с ръкава си и продължи да върти бухалката с ръка. Переше чергите на реката от зори. Наслага ги по камъните ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up