Събуждам се. Полуотвита, премръзнала, сгърчена като болна скарида в единия ъгъл на леглото. До мен доволно похъркват Рижи и синът ми, разчекнат като разбит хеликоптер. Изпълзявам. Вместо в пантоф, попадам в пластмасова купичка. Разтягайки около 28 сухожилия, в поза на професионален фехтовчик, успявам да запазя равновесие. Добро утро! 
   Влизам в кухнята. А бе, чудех се аз защо всички котки спят още, а то - гадовете ненаситни пирували... От яхнията останали само мазни стъпчици и магданоз. Даже и филии си извадили. Покрай мен, сумтейки, минава Лъки /старото ни, сляпо куче/ и невъзмутимо образува жълтеникава локва на балкона. Оххх, понякога си мисля, че мама ме е пръкнала с парцал и обезмаслител в ръка. От пералнята закачливо ми намига един чорап, напомняйки, че трябва той и останалите му побратими да стигна до мястото за съхнене. 
   Разгеле, обличам се най-накрая. Светвам лампата в коридора, барем си открия и втората маратонка, крушката изгърмява. Мощно, с гръм и трясък. Чак бушоните щръкнаха. Възстановявам потока на електричество и възторжено напускам Къщата. Мисълта за чаша ароматно кафе отдавна е загубила чара си...

   Навън е приятно хладно, подухва лек ветрец, който кара ушите ми да се вкочанят с елфическо изящество. Подсмърчайки, обърсвам един сопол, миг преди да се превърне в солена, ледена висулка. Вървя.

   Господи, колко се радвам, че отивам на работа!