Две секунди тишина и следващата песен започва с китарно скърцане. В колата е топло, а навън валят ръждиви листа откъснати от октомврийския вятър. Тази вечер температурата ще падне до 5 градуса. Студена седмица отмина и повечето гъски и лебеди отлетяха към южните щати.
Чикаго през есента. Красив звяр отразил в стъклените си сгради шарен сезон. Ярки билбордове осветяват улиците сега. Минава осем и половина. 45 мили в час. След малко ще съм вкъщи. Някъде наблизо е умрял пор и следващата миля, миля и половина ще усещам миризмата на смърт. Вятъра се засилва и блъска колата рязко в предния прозорец. Двуинчовото екранче на MP3 плейъра ми изгасва и музиката спира. Батерията се е изтощила и през следващите 15 минути ще трябва да слушам тишината. Мразя радиото.
Тишината. Липса на звук. Бученето на двигателя. Изпреварващите коли. Мислите ми. Нищо. Всичко изчезва внезапно и тишината... е абсолютна. Колата продължава гладко по правия път. Светлината от фаровете се плъзга по асфалта и малки камъчета летят зад гумите. Но звук липсва. Не чувам гласа си, самолетите постоянно режещи небето. Не усещам вибрациите им. Отварям устата си да извикам и усещам рязко изщракване на челюстта ми. Нещо пада тежко до слабините ми и след това се удря в пода. Страх ме е да погледна надолу, но виждам ръцете си - бели кости държащи волана, стиснали здраво тънки пръсти с разядена плът. През прозореца навън сгради-скелети се усмихват и дърветата изтупват от себе си последните си листа и тънките им клони танцуват над пътя. Ляв завой. Кървави светофари. А косата ми капе по седалката и в скута ми. Мека и сива като пепел. Спирам колата и отварям вратата. Излизам навън и част от мен се удря в земята, поглежда ме и изгасва.
Черен човек минава покрай мен, облечен в черните си дрехи и поглъща светлината в себе си. Едната му ръка е в скрита в джоба и другата държи каишката на черното му куче. Човека леко се усмихва и отминава. Поздравявам го. Добра вечер му казвам и не чувам гласа си. Той се спра и се обръща обратно към мен. Поглежда ме все така усмихнат и кимва още веднъж. Кучето души невидими следи по земята.
„Срещна ли я?" - ме пита.
„Кого?" - помислям си.
"Срещна я, нали? Смъртта. Ей там на пътя. Онези светофари там..."
Нещо се свива в мен и от очите ми изтичат сухи и дрезгави сълзи. На 25 години съм. На 25.
Знаеш ли, колко много неща имам да свърша още. Знаеш ли, колко много идеи имам в главата си. Колко неизписани поеми, колко нечута музика и невидяни залези.знаеш ли колко потенциал... Какво става със всичките ти неща след като умреш? Кой се грижи за кучето ти и кой полива цветята ти? Кой носи дрехите ти? Кой слуша музиката, която си събирал цял живот? Какво се случва със стаята ти и с вещите скъпи само на теб? Кой им се радва? Какво става с нереализираните ти идеи и мечти? Къде изчезва потенциала ти?
„Къде?" - питам и плача.
„Няма го. Когато умреш, умираш защото нямаш повече потенциал. Няма какво повече да създадеш и не си нужен на света. Когато се изчерпиш и идеите ти умрат, умираш и ти."
Обръщам се и се затичвам. Не искам да слушам повече. Стигам до вкъщи и се качвам в стаята си. Жив съм и мисля. Cogito ergo sum. Включвам компютъра и избирам музика. Нищо не се чува, но аз съм жив. Жив съм и мисля.
Опитвам да пиша, но нищо не излиза. Опитвам да рисувам, но не знам какво. И разбирам - не съм жив. Нямам идеи. Не мога да създавам. Превърнал съм се в животно. Плът с инстинкти. Тяло, в което да текат процеси, да ям, да спя и да се размножавам, но не и да се наслаждавам и да обичам.
И знам, че е време. Защото без да творя и без да изпитвам чувства не мога да живея. Време е, защото съм се изчерпал. И когато се свършиш е свършено. Няма инерция и няма смисъл от инерция. Не съм жив, защото не ми се живее вече.
18.10.08 г.
***на Gus Chambers - Rest In Peace (1956-13.10.2008)
© Десислав Илиев All rights reserved.
...на мен пък не ми се вярва че смъртта е когато си се "изчерпал" - така би било прекалено красиво и... на "мястото си". Не братле, всичко е... хаос. Хаос и апатия. И хора се самоубиват защото се чувстват мъртви, буквално мъртви. Срещнах такъв случай по пътя си и е ужасно.