Слънцето бавно напичаше над Кабул, оцветявайки града в ярка оранжева светлина, като по този начин предупреждаваше за поредния горещ ден. Лятото в Кабул бе като в Ада - температурата се покачваше, въздухът пареше, а прахта по отъпканите пътища се сливаше с маранята и пареше на очите. Африама се връщаше от полето с мак и притеснено пристъпваше към дома си. Беше покрила тялото си от главата до петите в черно фередже и вървеше бавно към бащината къща. Когато стигна, тихо се промъкна и влезе в стаята си, после извади изпод фереджето си преработен мак. Прибра чистия хероин в Корана си и притеснено излезе от стаята. Знаеше, че това, което прави, е престъпление не само в Афганистан, но и в целия свят. Но изнасянето на хероин от Афганистан и пласирането му в Европа бе единствения начин за Африама да заплати образованието си в Англия. Затова тя се връщаше и в Кабул - семейството й от години работеше на маковите полета  и Африама бе започнала да краде преработен мак и да го продава в Англия - така успяваше да събере пари за общежитие и да заплати часта от годишната такса в университета, която не се покриваше от стипендията й. Африама ненавиждаше Афганистан - фереджето, беднотиятa, ужасната жега и честите престрелки. Броеше дните до момента, когато щеше да се върне в Англия, да захвърли черното фередже, да продаде събрания хероин и да прибере парите си. Чакаше с нетърпение момента, когато щеше да се върне в Европа, да завърши образованието си и да си намери работа. Тогава нямаше да й се налага  никога повече да трепери от страх на Кабулското летище, нито на Хийтроу. Нямаше повече да има нужда да продава хероин, за да може да заплати разходите и образованието си. Африама знаеше, че убива хора с това, което прави - самата тя имаше колега в университета, който взимаше хероин венозно. Името му бе Андрю Пади и беше доста слаб и болнав ирландец с бледо и изпито лице и вечни сенки под очите. Учеше история на идеите и имаше доста неугледен вид. Африама често се питаше дали хероинът, който момчето си инжектираше във вените, не беше именно този, който тя бе донесла от Афганистан. Често съвестта й я гризеше, но после си казваше, че тези хора щяха да си купят хероин, при всички положения, затова в постъпката й нямаше нищо нехуманно - всеки оцеляваше някак си. Африама си казваше тези неща, за да се почувства по-малко виновна. Засега времето бе единственият й сериозен враг, освен охраната на летището. Но от охраната никога не гледаха на нея като на каквато и да било заплаха - скромна, забулена афганска студентка, която едва е успяла да достигне до Европа, за да получи образованиe на стипендия. Толкова години никой не се усъмни в жалните й тъмни очи.

“Още една година” - казваше си Африама. - “Трябва да издържа само още една година”. След година тя завършваше и щеше да си намери работа в Европа и повече никога нямаше да й се налага да краде от маковите полета.

Дните по календара се нижеха бавно, но все пак се изнизаха и до края на лятото Африама бе събрала достатъчно количество хероин, за да може да изкара една цяла година в Англия. Афганката хем нямаше търпение да напусне, хем се страхуваше да премине с толкова много хероин през граница. Когато дойде време да напусне Кабул, Африама трепереща тръгна към летището - там, за нейно щастие, всичко мина безпроблемно и тя успя да се качи в самолета за Лондон, като през цялото време се молеше всичко да мине добре. Бе скрила една част от хероина в Корана, който разнасяше със себе си, не защото бе толкова религиозна, а защото никой не прелистваше страниците, който бяха облепени с малки пакетчета, пълни с наркотичната смес. Останала част от стоката бе прибрала в сутиена и чорапите си. Когато кацна на “Гетруик”, никой не я претърси стабилно - погледнаха паспорта й и студентската й книжка и я пуснаха. Африама се успокои - най-трудната част беше минала. Сега й оставаше да се прибере в общежитието и да се обади на Майкъл - местен дилър, на когото продаваше хероина. Докато сваляше фереджето си в тоалетната на летището, пулсът на Африама се нормализира. Погледна се в огледалото - почувства се като престъпница, но знаеше, че няма друг вариант.

Когато стигна до сградата на общежитието, афганката се забърза към входа - беше пристигнала няколко дни по-рано и в сградата нямаше почти никой. На входа обаче, в цялата си бързина силно се сблъска с Андрю Пади. Африама залитна и усети как едно от пликчетата с хероин се изпълзва изпод блузата й и пада на земята. Тя замръзна - Андрю погледна така желаната дрога и очите му проблеснаха.

- Дай ми го. - каза Африама, опитвайки се да вземе пликчето от ръката на Пади.
- Ти вземаш хероин? - той я погледна невярващо.
- Разбира се, че не. Върни ми го. - Африама бе толкова паникьосана, че не знаеше какво да каже.
- Значи го продаваш?
Африама замълча за секунда - не знаеше какво да отговори.
- Внасяш го от Афганистан? - Пади я погледна с бляскавите си очи. Гледаше на пликчето като на купчина необработени диаманти.
- Върни ми го. Не знаеш какво ми костваше…
Пади я дръпна настрани и каза:
- Дай ми тази доза и няма да издам на никого тайната ти. - той я държеше грубо за ръката и Африама видя, че няма друг избор, освен да се съгласи.
- Вземи я. Така или иначе ми е последната. - излъга го, защото знаеше, че веднъж щом е взел от нея, ще започне да я изнудва всеки ден. Номерът й мина. Пади прибра пликчето и изчезна. Африама се забърза паникьосана към стаята си - започна трескаво да звъни на Майкъл, надявайки се още тази вечер да успее да се отърве от стоката, но не го откри. После взе един нож и напъха цялата дрога в дюшека си. Вечерта се помоли да успее да открие Майкъл и до тогава да няма никакви проблеми с Пади. За съжаление, молбите й не достигаха до Аллах или до когото и да било друг. Още на сутринта се разнесе трагичната новина за смъртта на Пади и най-лошото бе, че и нейното име се споменаваше. Африама разбра, че беше въпрос на време докато я открият - бе му дала чист хероин, който не бе примесен с каквото и да било - явно Пади бе взел обичайната доза, която с толкова чист хероин се оказа смъртоносна. Африама се уплаши и направи единственото, за което се сети - изхвърли стоката в тоалетната чиния, събра малко багаж и потегли обратно към Афганистан. Щяха да я хванат - не искаше да отиде в затвора и в момента държавата, която толкова мразеше, се оказа единственото й спасение. Качи се на самолет за Кабул. Трепереше през цялото време - не можеше да се успокои. Осъзна какво бе правила през всичките тези години - бе убивала хора. Нямаше каквото и да било оправдание за това. Нямаше. Заплака - сълзите й потекоха по нежното й лице. На съвестта й тежеше не само смъртта на Пади, но и нейния провал. След всичките тези години на борба, след всички трамплини, през които бе минала, тя се провали именно накрая. От това най-много я болеше. Какво щеше да прави сега? Какво щеше да каже на семейството си? Какво щеше да стане с нея оттук нататък?

Самолетът кацна и Африама се отправи към дома си - мина през най-заобиколните пътища, чудейки се какво да направи. Докато вървеше през един запустял квартал, Африама чу писък. Обърна се да види откъде идва, но вместо това видя няколко маскирани мъже да тичат и да се крият зад една изоставена кола. Чуха се изстрели. Африама бе попаднала на поредната престрелка. Повечето хора се скриха - бягаха. Майка скри сина си под една кола. Ала Африама не помръдна. От очите й се стичаха сълзи - сълзи на болка и отчаяние. Чу се пореден писък и още изстрели. От ръката й се изплъзна Корана - падна на земята и вятърът мързеливо разлисти страниците му. Сетне струя кръв покри страниците, изписани на арабски. Четири крушума бяха пронизали Африамовото тяло. Тя падна на земята, която попи грешната й кръв. В момента, когато Африама разбра за смъртта на Пади, мечтите й умряха, по време на полета умря и надеждата й, а сега в Кабул, по пътя за дома умря и самата тя. Кръвта й се лееше по афганска земя - родната й земя, от която тя бягаше в търсене на по-добър живот.