Дядо Йоцо се премени, вдигна високо знамето и бодро тръгна да посреща еврото. Той не беше като онзи Йоцо! Той отдавна беше свободен – така му казваха постоянно! Толкова свободен, че можеше да ходи навсякъде, например из Европа, тя беше вече негова свидна майка закрилница – също така му казваха! Само дето не му достигаха едни пари към пенсията. И преди време, когато беше по-млад, все си мислеше: „Анджак сега ми трябваха парите, ама…“

     Положението обаче скоро щяло да се промени – така му казваха. И след толкова колебания за или против, дядо Йоцо се бе отдал на тази Европа и бе разтворил сърцето си за тази надежда! Всъщност, малко си приличаха с онзи дядо, онзи гледаше, ама не виждаше, а този – чакаше, ама не знаеше какво го чака!

     И така, дядо Йоцо, пременен и натъкмен тръгна към…чакалнята! Така му казваха, че на, още малко и…, всеки момент, аха-аха да влезем в чакалнята за това лелеяно евро. И понеже дядо Йоцо вече не можеше да чака така бездейно и тръгна сам, величествен и неповторим! Сълзите напираха в очите му. Прекръсти се със свободната си ръка, изтри с ръкава сълзите си. С другата още по-високо вдигна българското знаме!

    Изведнъж го налегнаха едни съмнения. Ами не трябваше ли да вдигне знамето на Европейския съюз? Щото еврото си беше европейско, а не българско! То европейското трябва да включва българското, май! Но дали? Тази Еврозона, значи – няма български граници, няма български лев! То и без това нямаше никакъв лев до края на месеца, пенсията беше свършила! Добре, че синът изпращаше от Европата! Поне евро да има! Всъщност, той дядо Йоцо си беше ама баш от Европа! Един политик му беше казал, че там, където е родена пра-баба му е единствената област, дето преди хиляди години се е наричала Европа! И там едни други кандидати за една друга чакалня бяха заколили пра-пра-дядо му и пра-пра-баба му! Но, това са едни други работи, дето не трябва да се сещаме за тях! Защото сега те същите кандидати били наши най-близки приятели! След Европата, де!

     Най-накрая дядо Йоцо стигна до чакалнята …на гарата. Той друга чакалня не знаеше! Тя беше отдавна разбита и окрадена. Гарата беше закрита, то и училището беше закрито. В селото живееха десетина баби и дядо Йоцо. Младите бяха забегнали я по града, я по Европата, да издържат немощните си предци. И чакалнята стоеше полуразрушена, със зееща врата, висяща на една панта.

     Влезе дядо Йоцо в чакалнята и седна на единствената разклатена пейка, която циганите не успяха да изтръгнат и да изгорят. Седна и се замисли. Нали сме уж в Европата, пък чакаме за някаква Еврозона. Да не ни изселват в някаква друга зона? Нищо чудно! То дядо Йоцо отдавна го чакаше една нова зона, в която да се срещне с бабичката си. Значи, реши той, май целия народ ще го преместят в новата зона – по-спокойна, на вечен покой! Стана му съвсем ясно, че тогава вече българският лев (лъв) нямаше да го има!

     И дядо Йоцо зачака!