Стоях на една автобусна спирка, чакайки с отегчение. Беше поредната задушаваща лятна вечер в столицата. До скоро валеше дъжд, а сега нямаше и спомен от него. Беше ми адски уморено и ми беше втръснало от живота.
Стоях на автобусната спирка и за пореден път се питах „има ли смисъл?" Всеки ден, всеки час, всеки миг - едно и също. Еднообразието ме задушаваше, притискаше ме и аз сякаш потъвах в забвение. Изведнъж чух непознат глас да ме пита:
- Извинете, имате ли огънче? - младежки глас се засмя нервно. Младо момиче беше застанало пред мен и ме гледаше с усмивка. Изглеждаше някак смутена. Защо ли? Е, не изглеждаше на повече от седемнайсет, но защо ме гледаше така?
- Не, съжалявам. Не пуша.
- А трябва! Цигарите са като успокоително, пък и помагат при търсенето на отговори. Е, лека вечер.
Момичето тръгна, а аз останах някак странно смутена. Защо ли? Едно дете ме попита за огънче, а аз се стреснах. Защо ли? Наистина не пушех, а тя ми каза, че цигарите успокояват.
Скоро дойде автобусът. Седейки ...