Стоях на една автобусна спирка, чакайки с отегчение. Беше поредната задушаваща лятна вечер в столицата. До скоро валеше дъжд, а сега нямаше и спомен от него. Беше ми адски уморено и ми беше втръснало от живота.
Стоях на автобусната спирка и за пореден път се питах „има ли смисъл?" Всеки ден, всеки час, всеки миг - едно и също. Еднообразието ме задушаваше, притискаше ме и аз сякаш потъвах в забвение. Изведнъж чух непознат глас да ме пита:
Момичето тръгна, а аз останах някак странно смутена. Защо ли? Едно дете ме попита за огънче, а аз се стреснах. Защо ли? Наистина не пушех, а тя ми каза, че цигарите успокояват.
Скоро дойде автобусът. Седейки на една от последните седалки, си зададох въпроса "има ли смисъл?" Погледнах през прозореца. Отново валеше, но сега дъждът не беше така шумен, както преди час. Сега валеше леко, докосваше земята, отскачаше на сантиметър и падаше отново. Сега дъждът сякаш не искаше да привлича вниманието, а да очисти нещо от земята. Сега беше по-различно.
Но дали само дъждът беше различен? Чудех се защо еднообразието запълва ежедневието ми. Скоро стигнах до моята спирка. Когато слязох, не се прибрах направо вкъщи, а отидох до денонощния на ъгъла. Влязох и си купих кутия цигари и две запалки.
Следващата седмица отново стоях на спирката до офиса и пушейки, чаках автобуса. Онова младо момиче се спря до мен и ме попита тъжно:
Днес някой друг имаше нужда от утеха, а пък аз си имах друга.
© Марина Братанова Всички права запазени