Беше слънчев, пролетен ден. Прибирах се от разходка, забравяйки тъжната и студена зима. Седях сама в автобуса, слушайки музика. Не очаквах, че ще запомня този ден до края на дните си. Докато не чух неговия глас. Неговия глас, който някак странно ме смущаваше.
Изминаха пет, десет минути, а гласът му още отекваше в главата ми. Най-накрая се престраших и се обърнах да го видя. Погледите ни се засякоха и той ми се усмихна. Стори ми се тъй прекрасен! А каква усмивка имаше... ах, каква невероятна усмивка! През целия път мислех за него, бях хипнотизирана... уви, трябваше да сляза на своята спирка.
Защо този прекрасен момент трябваше да си отива? Защо беше толкова хубаво, за да бъде истина? Тези въпроси ме измъчваха по пътя за вкъщи.
Минаха няколко дни, аз се връщах с майка ми от града. Качихме се в автобуса, обсъждайки новата ми блузка, когато очите ми съзряха него... момчето от онзи ден. Цялата се изчервих, пулсът ми се ускори, не чувствах земя под краката си...
В първия момент майка ми се у ...