Беше слънчев, пролетен ден. Прибирах се от разходка, забравяйки тъжната и студена зима. Седях сама в автобуса, слушайки музика. Не очаквах, че ще запомня този ден до края на дните си. Докато не чух неговия глас. Неговия глас, който някак странно ме смущаваше.

   Изминаха пет, десет минути, а гласът му още отекваше в главата ми. Най-накрая се престраших и се обърнах да го видя. Погледите ни се засякоха и той ми се усмихна. Стори ми се тъй прекрасен! А каква усмивка имаше... ах, каква невероятна усмивка! През целия път мислех за него, бях хипнотизирана... уви, трябваше да сляза на своята спирка.

     Защо този прекрасен момент трябваше да си отива? Защо беше толкова хубаво, за да бъде истина? Тези въпроси ме измъчваха по пътя за вкъщи.

     Минаха няколко дни, аз се връщах с майка ми от града. Качихме се в автобуса, обсъждайки новата ми блузка, когато очите ми съзряха него... момчето от онзи ден. Цялата се изчервих, пулсът ми се ускори, не чувствах земя под краката си...

В първия момент майка ми се уплаши, но за щастие успях да я уверя, че ми няма нищо. Той не беше сам, беше с една жена. Изведнъж тя извика майка ми и започнаха да си говорят. Оказа се, че тя му е майка и работят заедно. А аз през цялото време гледах в очите му и не можех да повярвам какво се случва. Обсъждаха нас, децата и училището, и стана ясно, че с него учим в едно и също училище. Изведнъж чух думите: „Ами нека се запознаят” и цялата изтръпнах, не знаех какво да правя, докато той не ми каза: „Приятно ми е да се запознаем, казвам се П.”,а  аз доста тихо и колебливо казах: „Аз съм Преслава, и на мен ми е приятно”, след което той ми каза: „Браво, ти си щастливка, носиш най-красивото име на света”. Аз се изчервих и пак погледнах в очите му. Тези прекрасни кафяви очи! Той също отвърна на погледа ми. Смутих се и забих поглед в земята. Така прекарах целия път, без да кажа и думичка. Това бе най-невероятното нещо, което можеше да ми се случи.

   Тръгнах си радостна, с усмивка на лице. Надявам се, че никога няма да забравя този ден...