- 3 -
Блъскането по вратата не спираше, жестоко запращайки искри по кожата на Алекс.
— Отворете, казах! – извика неканеният гост. Ал стисна ножа.
Преди да помръдне или отговори, нов писък, раздиращ и отчаян, се разнесе отвън. След секунди, писъкът потъна в тишината на дъжда. Никой вече не блъскаше по вратата. Алекс не помръдваше, опитвайки се да различи някой знак, че онзи е още тук. Тишина. И още тишина. Нищо… той хукна към трапезарията и, прикривайки се зад прага на прозореца, надникна навън. Капките дъждовна вода се събираха в малки локви тук-там и неумолимо продължаваха да се натрупват сред тревите. Колата стоеше точно там където Алекс я беше паркирал, на метри от входната врата. Навън нямаше жива душа. Нищо.
Бебешки плач се дочу отгоре и Ал опули очи.
— Метин!
— Да? Секунда!
Със свито гърло и все още въоръжен с ножа, Ал реши, че ще рискува да отвори вратата и да провери какво става навън, тъй като онзи лекар (ако изобщо беше лекар) сигурно беше все още зает с родилката... Бавно отключи, стиснал оръжието си и колкото можа по-бързо отвори тежката дървена врата. Дъждът тихо пееше. Тогава Ал набеляза човешки крак до задната гума на автомобила на Метин. Някой беше паднал!? Ха — по-скоро се преструваше на умрял, за да прилъже Алекс да отиде да му помогне и той да го убие или нападне!? “Лъжеш се, приятелче”, помисли си Алекс, “аз не съм вчерашен.”
Затръшна вратата, залости, и се затича нагоре. Метин го посрещна на прага на спалнята, където се грижеше за Теодора и се усмихна мило. Зелените му очи светеха с радост.
— Момченце е — каза.
— Не ме интересува! Някой се опитва да те атакува, а ти си голям шибан идиот и се занимаваш тука с няква… — заговори Алекс, а другият мъж само леко поклати глава.
— Спокойно, ще се заема. За какво ти е този нож? Носиш ми го да срежа пътната връв?
Ал стисна зъби.
— Не, този нож е за убиване — заяви — ще ти трябва.
Той изсумтя и невъзмутимо слезе по стълбите. Алекс внимателно натисна дръжката към стаята на родилката и надникна вътре: тя лежеше, завита с чаршаф, бебето на гърдите ѝ, притихнали. Тя беше уморена и леко отнесена.
— Любо… казва се Любо… — тихо каза тя — а мъжът ми ме изостави…
Алекс стисна зъби, сетне без да продумва, затвори вратата. Нямаше да се сприятелява, нямаше да е загрижен, не можеше да си го позволи. Спомни си за Симона, за ясните пъстри очи и тъга и болка се надигнаха в него отново. Предатели! На никого не можеше да се вярва.
Когато излезе, се засече с Метин.
— Има някой отвън — каза му — до колата ти. Май ти устройват клопка.
— Имам друга работа, Алекс — той се върна при Теодора.
След близо половин час, докато Алекс стоеше настръхнал и слухтеше до входната врата – но не чуваше нищо отвън, освен настоятелния дъжд – Метин се появи отново. Най-накрая беше измил ръцете си и бе привел в приличен вид черната си коса.
— Казах ти, че има някой навън. Забрави ли?
— Трябваше да се погрижа за Теди и бебето ѝ – каза той – сигурно са си тръгнали досега. Ще изляза да проверя. Банята е свободна, ако искаш, но по-добре си лягай да спиш. Късно е.
— Метин, не ставай глупав — сряза го Ал — как изобщо си оцелял досега? Устройват ти клопка, за да излезеш и да завладеят къщата ти.
— Ти май си много войнствено настроен? – той вдигна една вежда.
— Оцелявам, тъпако. Библията няма да ти помогне в случая.
— За молитвите винаги има отговор, дори и той да не ти харесва — каза той многозначително и се насочи към изхода.
— На Христос ли се правиш? — подвикна се Ал след него, но онзи не отговори, а отвори входната врата, сетне излезе навън в прегръдката на дъжда, който го измокри бързо, прониквайки през пуловера. Алекс, все още стискащ ножа-оръжие, го последва, с намерението да пази гърба му или по-скоро да спасява своя, ако се наложи. Той огледа навън, но нямаше никого, поне на пръв поглед. Дали онзи до колата се беше отказал да се прави на припаднал? От тъмното можеше да изскочи всичко, настръхнал си помисли Алекс.
— Метин, прибирай се вътре, мамка му! — изръмжа, стиснал ножа.
Метин се върна най-накрая и Алекс въздъхна тежко чак когато вратата беше залостена.
— Ще отида да се преоблека. После мисля да поспя. И ти си свободен да си легнеш, Алекс.
Без да му мисли особено, тръгна след него, като на сън. Той влезе в една от другите стаи и Алекс с гняв съзря, че е пропуснал тази стая при проучването на терена по-рано и може би беше личната спалня на Метин. Защо ли не я беше прегледал?
Метин смъкна подгизналите от дъжда дрехи от гърба си. Беше слаб. Може би все пак, при схватка, Алекс имаше шанс да го надвие.
Метин се усмихна, а Алекс скръсти ръце и изръмжа:
— Кво?
— Благодаря ти за помощта – каза другият мъж – благодарение на теб, се справихме.
— Скромен си. Аз само донесох вода…
— Когато трябваше. Благодаря.
— Майната ти. Лягам си.
Алекс затръшна вратата, изпълнен с въпроси без отговори и много гняв. Много мразеше, когато не откриваше истината със скоростта, с която бе свикнал.
По-късно, когато се събуди, навън бе светло и за разнообразие, не валеше. Алекс не знаеше кое време на деня е, но разбира се, даже не знаеше коя дата беше. Нямаше телефон да провери. Или по-скоро, не работеше. А Метин имаше някои отговори да му дава и сега вече, Алекс бе твърдо решен да си ги получи. Стана, решен след като получи отговорите си и разбере как тоя кара технологиите да работят, да му вземе колата и да си замине завинаги. Алекс влезе в трапезарията, но там нямаше никого. Върна се отново горе и отвори вратата на Теодора. Тя и бебето ѝ спяха гушнати на леглото. Да не би Метин да спеше до късно?
Ал отвори вратата на неговата стая и видя, че всъщност Метин си беше все още в леглото и кротко спеше.
— Добро утро! – провикна се Алекс безкомпромисно и другият мъж рязко отвори очи и веднага го фокусира със зелените си ириси.
— Хей… — гласът му прозвуча сънено — добро утро. Рано си станал.
— Не знам колко е часът, така или иначе. А ти защо спиш?
— Защото цяла нощ бях буден? — той се прозя и се поизправи на възглавниците си — имаш ли нужда от мен?
— Имам въпроси за задаване и отговори за получаване! — намръщи се Алекс.
— Нека поспя още малко.
Гняв кипна отново в Алекс.
— Абе аз… — започна той, но Метин се отпусна на възглавниците, под смаяния поглед на Алекс, и се завъртя с гръб. – Абе, Метине…
Той взе възглавницата и я сложи върху главата си, стабилно нахален.
— Искам отговори! – Алекс продължи да настоява, на все по-висок глас – спри да се правиш, че спиш!
Накрая Метин се предаде, седна в леглото си с въздишка и прокара пръсти през прекалено черната си коса.
— Добре, като ще ме тормозиш, поне ми направи кафе, моля те? — каза кротко той – не ме бива без кафе рано сутрин.
— Забрави. Не съм бариста, а ти трябва да ми отговориш.
Той въздъхна тежко и отметна одеялото. Наметна един халат върху долнището на анцуг и голите си гърди, изгледа Алекс сънено, задмина го мълчаливо и пое надолу по стълбите, без да продумва.
Метин влезе в трапезарията, за да сипе вода в джезвето и да го занесе до камината. Оказа се обаче, че огънят беше изгаснал. За миг изглеждаше, че Метин ще се размрънка или ще изругае, но изражението му си остана спокойно.
— Настанявай се, само ще запаля огъня — каза той.
— Искам си отговорите! Няма цял ден да се мотая тук — Алекс продума, усещайки обаче, че е безсмислено, и последва Метин навън. Хладната утрин го накара да настръхне – нима от една вечер на топло беше забравил какво е да спи под открито небе и да трепери по подразбиране? Някакво слънце се опитваше да се прокрадва през облаците, пръскайки лъчи по сънените тревички. Алекс никога преди не бях виждал жестоки летни бури, като тези, които напоследък често виждаше, особено пък… през ранната пролет. Но предполагаше, че катаклизмът, завзел земята, бе променил и времето, заедно с целият им живот. Той бръкна в джоба на прокъсаните дънки, с които беше, и напипа ключа за колата на Метин. Мъжът се насочи към задната част на къщата, където може би имаше дърва за камината, а Ал се поколеба. Знаеше обаче, че колата няма да запали. Трябваше да разбере първо как го прави. Дали нямаше някакво устройство в себе си, което по някакъв начин връщаше технологиите към живот?
Ал го настигна го и се оказа прав – под един навес имаше доста дърва за камина, нацепени. Добре поне, че имаха навес, помисли си той и в миг си спомни къщата на баща си, безкрайните часове, в които баща му го караше да цепи дърва като малко момче. Болката от топлия спомен го жегна. Тогава мразеше да цепи дърва. Сега би дал всичко да се върне там. Споменът му се стори като случка от друг живот, от паралелна вселена, нещо не съществувало никога, като… като милувката на майка му. Вдигна ръка и докосна бузата си. Все още помнеше топлината на ръката на майка му, но скоро сигурно щеше да забрави. Очите му започнаха да парят. Не, Александре, плачът е забранен.
Вятърът се усили. Тръпки преминаха по кожата на Алекс и той се разтревожи, че нова буря ще го затвори при Метин за втори ден, но с облекчение осъзна, че не вижда такава на хоризонта. Метин мина покрай него с дървата за камината, и Алекс го последва, като на сън. Като сянка, по-точно.
— Метин… — повика го, изпълнен с отчаяние, което изведнъж заплашваше да го завладее. Като нямаше откачена буря и хора, опитващи се да завладеят къщата, някак Алекс започваше да се плаши и да се предава на страха, вместо на истинкта за бой.
Метин се обърна към него двамата сключиха очи.
— Има ли нещо? Гласът ти звучи особено — попита Метин с кроткия си глас.
— Искам отговори. Иначе тръгвам. Не мога да се навъртам повече тук.
— А имаш ли къде да отидеш?
Настана тишина, брулена от вятъра. Алекс обаче не отместваше очи.
— Все някъде ще отида. Ти тук ли ще си чакаш всичко да отмине? — попита Ал, настръхнал с гняв.
— Винаги ли си толкова ядосан?
— Спри! – сопна се Алекс, изненадвайки другия мъж, който вдигна вежда — отговорите, тук и сега!
Гласът му почти се загуби във вятъра, а Метин въздъхна тежко, след това отново му обърна гръб и се насочи към къщата, напълно игнорирайки гневната реакция. Влезе вътре и се зае с камината, докато Ал стоеше зад гърба му, настръхнал, побеснял, и някак тъжен и отчаян. Не след дълго, огънят се разгоря и Метин се зае да си прави кафе, сякаш си нямаше ни един проблем на главата.
— Ще отида да проверя Теди и бебето, докато заври водата — каза и пое към вратата.
Алекс застана на прага, блокирайки пътя му.
— Само през трупа ми — изръмжа той.
Амари не се възмути.
— Предполагам целиш да ме задушиш с липсата си на баня? — попита той и Алекс ококори очи, смутен. Метин си позволи да хване раменете на Алекс и буквално да го отмести встрани от пътя си, при което чашата на Ал най-накрая преля. Игричките на Метин му бяха омръзнали. Домакинът пое нагоре по стълбите, а Ал хукна към трапезарията. Измъкна ножа от снощи, с който беше планирал да спасява живота си, и яростен хукна след Метин. Настигна го в коридора. Стисна ножа, сърцето му тръбеше бясно.
— Спри! — извика Ал, гласът му проехтя в тихия коридор, отблъснат от каменните стени. Алекс се затича към него и когато Метин се обърна, зелените му очи се разшириха. Той отстъпи крачка назад. Алекс вдигна ножа и замахна във въздуха, при което Метин отстъпи още една крачка.
— Алекс… — той вдигна ръце. Ал дишаше тежко, ножа беше във въздуха, на сантиметри от нежното лице на тоя. Зелените очи гледаха широко отворени.
— Искам истината, шибаняко — изръмжа Алекс. Осъзна, че го беше приклещил към стената и сега Амари нямаше накъде повече да отстъпва. Вече не беше сънен. Макар че ръката, която държеше ножа, трепереше, Алекс нямаше никакво намерение да отстъпи.
— Така няма да се разберем — каза Метин, гласът му, както винаги, спокоен и уравновесен, сякаш нямаше хладно оръжие на сантиметри от лицето му. Яростта пълзеше по вените на Алекс, бушуваше гневно в сърцето му. Тези отговори му трябваха.
— Няма да се занимавам повече с тоя свят! — извика Алекс — нищо не разбирам! Аз не съм човек, свикнал да не разбира нищо! Кажи ми как караш технологиите да работят, иначе, кълна се…
— Недей да се кълнеш — прекъсна го той — технологиите са странни край мен. Винаги са били. Но няма да ти кажа нищо, докато не свалиш оръжието. Не съм ти враг. Опитвам се да ти помогна, Алекс. Един по един няма да оцелеем. Нито аз, нито ти. Изминаха три месеца. Хората трябва да започнат да се обединяват. Иначе всички ще умрем.
Алекс се вгледа настървено в зелените очи, борейки се с раздвоението. Само с ножа беше успял да накара Метин да му обърне внимание и сега, ако се откажеше от атаката, може би той щеше да се върне към кафето си и да го пренебрегне отново. Метин бавно протегна ръка и хвана китката на Алекс, при което той се предаде и отпусна ръка. Той измъкна ножа от пръстите му, а адреналинът се отцеди в каменния под и в сърцето на Алекс се надигна отчаяние и мъка.
— Само не се връщай към кафето… — прошепна, навел очи.
— Ела да поговорим – каза Метин, в гласа му звучеше топлина и загриженост. Сетне заведе Алекс в трапезарията.
— Както казах, технологиите винаги са били странни край мен. Винаги… не работеха както трябва край мен — каза той — когато стана катаклизма и всичко спря да работи… край мен някак продължи да работи. Даже не бях разбрал, че всички технологии са спрели, тъй като моят мобилен още работеше… или поне първоначално. После настана хаосът…
Следва…
© Захари Илиев All rights reserved.