- 5 -
Метин Амари подмина невъзмутимо Алекс и се насочи към автомобила си. Ал хвръли поглед към коридора и за секунда си позволи да изпита страх и съжаление по изгубеното… по онези топли мигове със семейството, по предизвикателните часове, които прекарваше пред компютъра в игра на кой е по-добър в умението си, той, или екипът киберсигурност… Тръсна глава, пропъди спомените и хукна след Метин. Качи се до него в колата, тъкмо когато чернокосият запали двигателя. Алекс закопча колана си с някаква безумна решителност и срещна зелените очи, които му се виждаха изненадани.
— Аллах или Исус Христос? – попита Ал.
— Не са взаимно изключващи се.
— Мюсюлманин или християнин? – Алекс промени въпроса си. Метин само леко се подсмихна и подкара колата, без да отговаря.
За известно време двамата се движеха в мълчание, докато Ал наблюдаваше лицето на Метин и тази почти женска нежност на чертите му, и рязмишляваше за живота, който той може би е имал преди катаклизма, докато Метин се беше съсредоточил над пътя. Двигателят мощно ръмжеше, а на моменти слънцето проникваше през облаците и осветяваше вътрешността на автомобила. Светлината танцуваше в очите на Алекс, по бледото лице на Метин, по черното табло на колата. На Ал му се виждаше странно, че Метин бе на около четирсет годишна възраст. Не изглеждаше реално.
— Метин.
— Мм?
— Имаш ноти в жабката. Твои ли са?
— Не.
— Ти не свириш ли на нищо?
— На флейта.
— Нима?
— Ти свириш ли, Алекс?
— Не, аз съм хакер. Само в това ме бива – изсумтя Ал – за нищо друго никога не съм ставал.
— Глупости. Просто си перфекционист. Плюс това, си още млад. Никога не е късно да научиш нещо ново.
— Не ти ли е мъчно за Лара и бебето ти? – продължи да опипва почвата Алекс, пък и не му беше приятно да разнищват собствената му персона. Лицето на другия мъж отново бе гладко, спокойно, кротко. Нима не чувстваше нищо?
— Мъчно ми е – каза той след известна тишина.
— Тя е била българка? Затова ли си тук? Затова ли говориш български?
— Дълга история.
— Имаме време до Варна. А и ми е скучно да се возя в колата на тихо, нали ти сам каза, че съм като дете, нуждаещо се от бавачка? Що не се опиташ да ме разведриш малко?
— Добре – Метин си пое дълбоко дъх, без да отмества очи от пътя — имало едно време един владетел. Той бил много могъщ и силен… но дълги години си нямал наследник. Остарявал, и вече не знаел какво да прави и кой ще наследи империята му. Молил се да има дете. Молили се двамата с жена му. И не след дълго тя забременяла.
— Абе, ти…
— Шшш, слушай – Метин невъзмутимо шофираше – та, жената забременяла. Когато родила обаче, владетелят бил разочарован… и някак даже изплашен. Бебето било с бяла коса. Той го приел като лоша поличба, и ужасен, потръсил съветниците си. Те заръчали детето да бъде убито, преди народът да научи.
Ал зяпна, опитвайки се да навърже какво общо има това с Метин.
— Само че владетелят не могъл да убие сина си. Вместо това го изхвърлил в пустинята, надявайки се, че жегата или студът ще убият бебето.
— Ъммм, Метин…
— Но… — той продължи – един ястреб спасил бебето. Взел го високо, надалеч в планините. Отгледал го със своите. Бебето пораснало, станало силен мъж, с дълга до кръста бяла коса. Владетелят обаче… така и не успял да има друго дете. В пристъп на отчаяние, когато вече бил много възрастен, той тръгнал да търси детето си, надявайки се, че някак синът му е оцелял. Стигнал до подножието на планината. Молил се на Бог за отговор. Ястребът чул отчаяните молитви на владетеля и се спуснал от небето към него.
Кроткият тембър на Метин и начинът, по който разказваше, спокойно и някак замислено, започна да прониква в съзнанието на Алекс и той слушаше, захласнат.
— "Моля те, ястреб велики, знаеш ли нещо за сина ми". Ястребът го гледал мълчаливо. "Аз наистина се разкайвам, че се отрекох от него… аз не постъпих така, както трябваше да постъпи един баща". Ястребът се смилил над владетеля. Спуснал белокосия от планината. Баща и син се изправили един срещу друг. Владетелят паднал на колене пред сина си, плачейки, умолявайки го за прошка.
Метин млъкна. Алекс зачака нетърпеливо, но другият мъж не продължи разказа.
— Ъмм, и кво станало?
— Според теб?
— Синът убил владетеля от гняв към предателството му – заяви Ал.
Метин се усмихна отнесено и за секунда метна на Алекс един развеселен поглед, сякаш знаеше повече за него, отколкото Алекс беше съгласен да се знае.
— Синът простил на баща си и се завърнал в кралството – каза Метин.
Тишината се проточи.
— Какво беше това?
— Приказка от Шах-наме – каза той.
— От кво!?
— "Песен за кралете". Стара персийска книга – каза Метин.
— О, чели са ти я като си бил бебе нали, в Иран, съвременната Персия? – засмя се Ал, но Метин не откликна – стига ве! Сериозно ли?
— Хората не винаги имат такъв живот, какъвто ти изглежда си мислиш, Алекс.
— Но ти си от Иран. Така че, значи съм прав.
— Шах-наме ме кара да плача – каза той особено, сетне продължи —
"Трева сме ние, времето — косачът,
що ни коси и ни обгръща здрачът;
не гледа той кой млад е и кой — стар,
косилото размахва страшно с жар.
Такъв е той — законът на всемира;
роденият ще трябва да умира.
Едва дошли, поемаме на път,
сега сме тук, а подир миг — отвъд."
— Ти си най-странния човек, когото някога съм срещал – заяви накрая Алекс, след като стиховете, които Метин беше изрекъл, постояха малко в тишина. Метин не изглеждаше впечатлен от думите, продължи да шофира. Дори тия работи да го натъжаваха, не му личеше – защо го знаеш това на български, така или иначе?
— Българският превод е красив. Не е по-красив от оригинала, но ти не разбираш фарси, предполагам. Иначе досега щяхме да си говорим по-лесно.
— Ти нямаш затруднения с българския… — започна Алекс, но рязко млъкна, когато пред колата им внезапно изскочи висока човешка фигура. Ал стисна зъби, стреснат, а Метин рязко натисна спирачката. Джипът успя да спре, преди да блъснат непознатия човек, мъж с продърпани дрехи, небръсната брада и яростни очи. Този вече със сигурност беше злонамерен, осъзна Ал.
— Не, не, той ще… — гласът му леко трепереше. Непознатият ги гледаше с широко ококорени очи, готов за убийства. Искаше колата, заключи Ал. Може би си мислеше, че това е единствената работеща кола навсякъде. Господи, разбира се, че щяха да привлекат внимание с джипа. Нежелано внимание! – дай назад, Метин!
Мъжът изкрещя и хукна към автомобила, а Метин рязко смени на задна и натисна газта. Колата тръгна назад и сетне Метин рязко мина на първа отново, и ускори, задминавайки нападателя.
— Ще спра, за да видя дали човека има нужда от помощ — каза Метин след около тридесет секунди.
— НЕ! Той искаше да ни убие! — Ал повиши тон, докато Метин почти спря автомобила. Смайването на Ал се удари в тавана и той с тревога се обърна назад, за да види нападателя. Окаяникът бе спрял недалеч от тях на пътя и сега, като видя, че автомобила спира, хукна към тях. Сърцето на Алекс яростно задумка в гърдите му и той погледна с объркване към Метин. Изражението му беше съсредоточено.
— Моля те, тръгвай.
Метин изглежда сякаш се колебаеше, докато нападателят все повече се приближаваше към колата им.
— Ще го спра – каза Метин твърдо и излезе от колата, при което двигателят ѝ умря, а очите на Ал се насълзиха от ужас. Мъжът спря да тича, като видя, че Метин слиза от колата. Зловещ вятър развя черното дълго палто на Амари и кичури от катранената му коса. Изглеждаше страховито. Ал слезе от колата, решил, че ако се наложи, ще бяга към дърветата.
— Не е нужно – тъкмо казваше Метин, със спокойната си, някак превъзходителска интонация. Непознатият гледаше с диви очи, дишаше тежко, но засега беше спрял на място. Изглеждаше непредвидим и луд, както много от хората бяха станали след катаклизма. – мога да ти помогна.
— Как ще ми помогнеш? – изфъфли непознатият – имаш кола. Как имаш кола?
Хм, същото се питаше и Алекс, помисли си той, намръщен.
— Искаш ли нещо? Имам къща наблизо.
Ал заклати глава.
— Има храна. Подслон – продължи Метин – не е нужно да се нападаме. Трябва да работим заедно. Трябва да си помагаме, за да оцелеем.
Мъжът гледаше с широко отворени очи към Метин. В следващия момент Ал осъзна, че думите на иранеца не достигаха до непознатия. Очите му злокобно се присвиха, стойката му се напрегна.
— Метин, той… — понечи да каже Ал, но тогава мъжът изкрещя умопомрачително и скочи към Метин. Замахна с юмрук и за абсолютен ужас на Алекс заби юмрука си в лицето на лекаря. Не след дълго Ал осъзна, че Метин не знае как да се бие. Непознатият го удари отново, като Метин не успя да отбие удара и залитна. Трети удар. Страх и отчаяние се надигнаха в сърцето на Ал, адреналинът пламна в кръвта му, и тогава гняв завладя цялото му същество. Без да мисли повече, хукна към двамата, скочи откъм гърба на нападателя и увисна на врата му, проваляйки поредния му удар и опитвайки се да го сграбчи в хватка. Само че Алекс не беше по-добър в боя от Метин. Непознатият се сбори с него, докато Ал отчаяно стискаше врата му с всичките си сили и с напрегнати мускули се бореше да остане зад гърба му. Мъжът миришеше ужасно остро на урина и мръсотия. Той се хвърли назад, падайки върху Ал и изкарвайки въздуха му. Ал го изпусна и онзи се измъкна, обърна се и зашлеви обратен шамар през лицето на Алекс. Сетне замахна отново, но Ал се плъзна бързо назад и се изправи, готов да побегне за живота си, без да му пука за другите.
— Шибано копеле! – изкрещя непознатият.
— Спри! – извика Метин зад него и отново привлече вниманието му. Гняв към Метин бушуваше в душата на Алекс. Ако този тъпак не беше спрял колата, сега щяха да са се измъкнали. Нападателят хукна към автомобила, а Ал срещна зелените очи на Метин. От носа му се стичаше кръв.
— Ти си голям глупак! — изсъска му той.
Амари вдигна два пръста към носа си.
— Голям глупак — повтори Ал.
Непознатият се качи в колата на Метин, но естествено, тя нямаше да запали. Чернокосият мъж наблюдаваше с някакво адски дразнещо спокойствие развитието на ситуацията.
— Какво правиш, Метин?! Какво ще правим сега, заради твоята глупост?
Вятърът упорито разрошваше косата на лекаря, както и тази на Алекс, а студът се усилваше, просмуквайки се през дрехите на Алекс, надигайки в него леден страх, изстудявайки сякаш самото му сърце.
— Хората са отчаяни. Той не ме нападна, за да ме убие. Уплашен е, Алекс.
— А ти не си ли?!
Мъжът заблъска яростно по волана, явно осъзнал, че колата не пали. Сетне скочи навън от автомобила и отново фиксира двамата.
— Колата палеше, видях! – изкрещя нападателят, обезумял — накарай я да запали!!
— Мога да ти помогна – настоя Метин и понечи да тръгне към непознатия, а Ал, настръхнал и ужасен, се пресегна и сграбчи китката му.
— Моля те, престани… — прошепна той и се втренчи в дълбоките зелени очи, които го посрещнаха.
Преди обаче Алекс да измисли какво да му каже, изненадващо във въздуха проехтя изстрел, гръмна в ушите му и всички косми по тялото му настръхнаха.
Следва.
© Захари Илиев All rights reserved.