4

Не, не. Какво ти шефче?! Заминаха за чужбина и аз се топя тук като ескимос в Африка.

- Спокойно, след ден ще си добре!

- Какво искаш да кажеш? - запитах изненадан.

- Единият от шефовете ти ми е вуйчо. Обади ми се и ми каза да те взема и да те заведа на Златни пясъци, да си починеш малко. Остави ми ключовете за вилата. И аз се изненадах, като разбрах, че работиш за него.  

- А кой ще остане тук?

- Има кой, синът му. Сигурно го познаваш?

Познавах го, но сякаш не ми се искаше да го познавам. Пълен въздух. Щеше само да сваля колежките от офиса, ама какво ми пукаше. Шефовете си знаят. Как така се сетиха за мен?!

- Е, добре тогава. А той кога ще дойде?

- Идва. Всеки момент трябва да е тук.

Пихме по кафе, аз чай, спомени, дрън, дрън. Кой с коя колежка “учил” до зори, кой какво спечелил, къде ходил.

- Имам две дъщери - похвали се Кирето - ама ти трябва да знаеш. Първата се роди, когато бяхме в началото на втори курс. Вече е на двадесет. Красавица. Ще ги видиш - и малката е супер.

   След малко се появи и джуниър-шеф и ми каза полувластно, полуповелително, че мога да ходя да си топя краката на плажа и да внимавам със слънцето.

   Запознах го набързо с текущите задължения и тръгнахме. Отбихме се вкъщи да си взема багажа и да се оправя.

- Ти с какво дойде? - запитах Кирето.

- С влака. Нали знаеш, не обичам да карам на дълги разстояния. Пък и ми е приятно да си пия по бира, две с тънко мезе.

- Откъде пък да знам? Не съм те виждал от миналия век – измърморих под  нос, явно вече  прегрял от топлината.

Той не каза нищо. Може да не ме е чул или пък се направи, че не ме чува. Бе се загледал в картините по стената. Сетих се, че навремето имаше страсти към рисуването и рисуваше добре.

- Е, ти с какво се занимаваш сега? - запитах, след като си взех душ.

- Как да ти кажа. Общо взето с глупости. Нали знаеш принципа - “Купуваш евтино - продаваш скъпо’. С две думи, прекупвач. Имам склад за бои, лакове, лепила, тапети и още хиляда други джунджурии.

- Е, върви ли?

- А при вас върви ли?

   Захилихме се.

   - Жена ти, и тя ли е при теб?

   - А, не. Тя се прави на голямата бизнес дама! Има няколко павилиончета по пазарите за копчета, игли, конци и всякакви там дрехи и парцалки.  

   - Да, да - обадих се, колкото да кажа нещо.

    Беше ми топло, тъпо и от дистанцията на времето го чувствах далечен и непознат. Струваше ми се същият веселяк и добродушник, но за мен в момента бе скучен  и някак безинтересен. Сигурно аз се бях променил. Зачудих се дали да тръгна с него с влака, или да взема колата.

   Накрая реших да тръгна с колата, защото, както бях написал в първия си роман, че - “мъж без кола е като каубой без кон”, от тогава насам смятах “да яздя” докато мога. Дори се зачудих, за това, че се зачудих какво да избера.

    Докато се мотаех насам-натам, една мисъл ме загриза, като прегладнял чакал, оглозган кокал. ”Аз длъжен ли бях да ходя на тази вила?! Даваха ми заслужена почивка и ми казваха къде да я прекарам?! Тези хора някак тънко ми дърпаха и насочваха живота в посока, която на тях им се искаше. Това си е моята отпуска и мога да си я прекарам където си искам и с когото си искам. Защо ми натрапваха Кирето и тази вила?!

   Имах средства, е не колкото да наема сто метрова яхта с топ модели и кинозвезди, но щяха да стигнат да почерпя поне една очарователна дама.

   - Знаеш ли, няма да дойда във Варна! - казах изведнъж, рязко и убедително.

   Той се обърна и ме изгледа с толкова ококорени очи, сякаш току-що го бяха ударили с двадесеткилограмов чук по малкия пръст на крака. Само дето не виеше от болка.