Блокът е сив, студен, излъчва някаква особена привързаност към пейзажа – все едно казва: „Тука ми е мястото и никъде другаде. Не съм космополитна личност. Не съм личност изобщо.” Моят и на десетки други личности блок. И аз му споделям, като на равен: „И аз не съм личност изобщо.” Не очаквам отговора му, не очаквам разбиране.
Температурата е 26 градуса, месецът Октомври, а птиците отлагат пътуването си на юг, сякаш днешното слънце ще спре набъбващата зимна цицина, заледените локви, синините и травмите, глада. Господин Прокопиев отново е излязъл за хляб, аз го наблюдавам безстрастно – искаше ми се да бяхме роднини. Дядо ми се е подал на прозореца и сигурно си мисли колко малко приличам на него, колко малко той самият прилича на г-н Прокопиев и, в крайна сметка, колко малко им остава и на двамата, за да има всичкото това значение. Отпивайки от биреното дуло, той присвива клепачи, фокусира се върху най-важното – цветната леха на двора – но никога върху мен, защото знае, че аз се взирам в н ...