Блокът е сив, студен, излъчва някаква особена привързаност към пейзажа – все едно казва: „Тука ми е мястото и никъде другаде. Не съм космополитна личност. Не съм личност изобщо.” Моят и на десетки други личности блок. И аз му споделям, като на равен: „И аз не съм личност изобщо.” Не очаквам отговора му, не очаквам разбиране.

            Температурата е 26 градуса, месецът Октомври, а птиците отлагат пътуването си на юг, сякаш днешното слънце ще спре набъбващата зимна цицина, заледените локви, синините и травмите, глада. Господин Прокопиев отново е излязъл за хляб, аз го наблюдавам безстрастно – искаше ми се да бяхме роднини. Дядо ми се е подал на прозореца и сигурно си мисли колко малко приличам на него, колко малко той самият прилича на г-н Прокопиев и, в крайна сметка, колко малко им остава и на двамата, за да има всичкото това значение. Отпивайки от биреното дуло, той присвива клепачи, фокусира се върху най-важното – цветната леха на двора – но никога върху мен, защото знае, че аз се взирам в него. А аз се взирам и в него, и в г-н Прокопиев, и във всичко или всеки, който не ме забелязва. Дядо ми не знае, че цветната леха вижда всичко.

            Веднага щом се прибира в комфортната бърлога на многолюдната квартира, аз запалвам цигара. Това би забелязал веднага, бившият пушач на „Шипка” и „Арда”, и кой знае още на какво. Настоящият алкохолик, който всеки втори доктор нарича „самоубиец”, предричайки летален край преди следващия преглед. Само че винаги има следващ преглед, винаги е имало.

            Тук всичко е спряло – пред сивия блок, пред и зад детския ми поглед. Иска ми се да врътна с показалец старата плоча, този разпадащ се квартал от предградията на Варна през 90-те. Да вкарам някаква мелодия, различна от носещата се от балконите какафония – слаби, преплитащи се отрочета на радиопредавания, аудиокасетки, неакордирано пиано. Само че, с догарянето на цигарата, догаря и споменът за есента на 1997-ма. Фас, насинено око и хъркане – запечатали са се само те, но онази вечер беше като многото други. Така или иначе, многолюдната квартира не предлагаше голямо разнообразие на спомени. Напоследък я отварям все по-лековато – като картонена кутийка, от която изкачат хъркането и радиопредаванията, крясъците. Губят се във въздуха,  правейки място на фасовете, толкова безразборно натрупани на дъното.