1

                                                                                       Егер

"... а аз до последно отказвах да повярвам, че този човек съществува. Ако всички следи бяха точни, ако всички архиви бяха верни, нещото, което преследвахме въобще не беше човек. Историята му започваше някъде преди 80 години. Успяхме дори и името му да издирим - Тализ. Преживял е чумна епидемия във Висеград преди 17 години и е умирал 8 пъти. Или поне за толкова знаем ние. Счупвания, падания и отрязани крайници за него са били ежедневие. От всичко това се е възстановявал напълно. И аз отказвах да повярвам, че такова нещо съществува... Докато един ден не се срещнахме. "

                                                                                                                         Из дневниците на Марио Авий

 Възрастният мъж седна на един стол пред себе си и прокара пръсти през бялата си коса.

- Започвай, започвай- кимна уморено на кръчмаря.

- Ами, какво да ви кажа, господа... Аз... той...

Възрастният закри лицето си с длани и издишвайки дълбоко.

- Как се казваш?- попита.

- Самюел, господине. Самюел Хафтъри - изхлипа кръчмарят. По съсухреното му лице се стече сълза и капна на тезгяха. Самюел я избърса нервно с бялата си кърпа и погледна умолително четиримата мъже пред себе си.

Възрастния с бялата коса, Марио Авий, разчиташе като карта лицето му. Горкият щеше да тръшне глава и да заплаче като дете. Авий се опита да го успокои. Иначе нищо нямаше да разбере.

- Виж, Сам, интересува ме просто какво стана - каза той и свали ръцете от лицето си- Ти за нищо не си бил виновен. Този човек е опасен и аз съм сигурен, че те е принудил да му сътрудничиш.

Кръчмарят закима бързо. Хвана се като удавник за тези думи.

- Да, да. Точно така беше.

Един от четиримата мъже срещу него му подаде цигара и я запали. Самюел Хафтъри избърса напиращите сълзи с изкривените си от работа пръсти и събра кураж.

- Той ми каза нищо да не казвам, нищо... Дойде вечерта. Седнай ей тука - посочи едно място до тезгяха - Поръчката му беше много странна. Помня идеално - бира и купичка черен пипер.

Марио Авий повдигна вежди от изненада и се обърна към един от хората си.

- Не знам, шефе - промълви той в отговор.

- После зачака - продължи кръчмарят с пресипнал глас - Беше с качулка и черен кафтан с интересни окраски.

Белокосият пак повдигна вежди и Хафтъри добави припряно:

- Нещо като шипове. От сребро, мисля. Бяха върху раменете му. Имаше и върху ръкавиците, сигурен съм.

Кръчмарят спря и дръпна толкова силно от цигарата, че очите му се присвиха

- Носеше и меч на гърба си. Стоеше така. И после изведнъж започна да се гърчи, ама си помисли, че никой не го е видял. Аз обаче...

- Да се гърчи? Как така да се гърчи?- почти му извика Авий.

- Ами... Той такова... - замънка Хафтъри.

- Как така се е гърчил?- прекъсна го ядосано белокосият.

- Стоя си и изведнъж започна да се тресе, господине. Само няколко секунди, ама аз го видях. Жалко, че и той ме видя...

Кръчмарят пак спря и нови сълзи запариха в очите чу. Преглътна и заговори жално.

- Хвана ме за гърлото и ми каза нищо да не споменавам за това, иначе щял да ме заколи като...

- Давай нататък, глупако - развика се един от хората на Авий.

- Лилав! - сепна се белокосият - По-спокойно.

С типично женски маниер мъжът среса с пръсти дългата си коса и отиде малко по-встрани. Кръчмарят гледаше изплашено като плъх, но по знак на Авий продължи.

- После, господа, дойде и магьосникът ни. Веднага разпозна този Талий..

- Тализ- вметна тихичко Лилавия.

- ... и стана патаклама.

- Какво? Какво станало? - в спокойния глас на белокосия запариха искрите на раздразнение.

- Спокойно, господине - каза кръчмарят и засмука от цигарата.

- Я започни от бирата с пипера - намеси се Лилавия.

- Ами, добре. Ето какво стана.

                                                                                            ***

Тализ си поръча бирата и черния пипер. Неестествено сивите му очи пареха от умора и той ги разтърка с пръсти.

"Дълъг ден... дълга седмица..."

Видението започна изведнъж. Засмука го като водовъртеж и изкара въздуха от дробовете му. Озова се на разкалян път, заобиколен от мрак. Ледените пориви на вятъра хвърляха в лицето му ситни капки дъжд. На десетина крачки отпред стоеше някой. Тъмната фигура се обърна. Мъж. С разкривено от ярост лице, което губеше човешки облик. Мъртвешки бялата кожа беше раздрана от отровна усмивка, а лудостта беше оставила своя отпечатък върху изцъклените сини очи. Тализ си спомняше тези очи. Дълги години за него те бяха най-яркото нещо в нощта. Сега притежателят им хукна към него и се развика с пълно гърло:

- Идвам, Тализ... Идвам! Не можеш да избягаш...

 Противната ръка на паниката полази по гърба му и стисна сърцето му в болезнена хватка. Тализ не дишаше, не мислеше и не помръдваше. Беше слаб, немощен, ала сините очи идваха. И точно преди да се сблъскат, другият мъж спря рязко и прошепна:

- Идвам... няма къде да избягаш... идвам...

После се събуди и си пое въздух толкова дълбоко, че дробовете го заболяха. Кръчмарят стоеше пред него. Остави му бирата и пипера. Тализ го хвана за гърлото и го дръпна към себе си.

- Ако кажеш нещо, ще те убия. Разбираш ли? Ще ти прережа гърлото като на прасе!

Хладният му глас прогони кръвта от лицето на кръчмаря, който се затресе като кутре.

- Ням... ням... - заекна слабият мъж и Тализ го блъсна настрани.

Надяваше се, че никой не ги е видял. Нощта беше студена, а виното в кръчмата горещо. То опияняваше хората. Правеше разговорите им интересни, а песните игриви. Караше ги да танцуват и да се смеят.

"Но най-вече", помисли си Тализ, "виното ги кара да забравят... И тази вечер също ще я забравят."

Вратата на кръчмата се отвори и леденият вятър заблъска дерека.

- А-а, уважаеми магьоснико - започна кръчмарят подмазвачески.

- Млъквай - махна той в отговор и младото му лице се сгърчи от неприязън.

Мъжът избърса снежинките от лицето си и изтупа коженото си палто. После тръгна право към Тализ.

- Здравей, егерю - промълви магьосникът и оголи зъби в хищническа усмивка.

- Здравей, магьоснико - отвърна му Тализ.

- Няма ли да ме погледнеш?

Мъжът вече беше близо и вървеше все по-бавно. Температурата в кръчмата рязко се повиши. Около дясната му ръка се завъртяха няколко топчици огън.

- Няма ли да кажеш нещо, егерю? - заподиграва се той - Например "Не ме убивай, моля те. Страх ме е от смъртта."

Тализ сложи черния пипер в бирата и разклати халбата. После стана и я вдигна високо.

- Наздраве, магьоснико.

- Какво?

Егерът ливна бирата право в ококорените очи на магьосника. Мъжът реагира моментално и се телепортира няколко метра назад, търкайки очи с протяжен стон. След миг и халбата се пръсна в главата му.

 Тализ напрегна волята си - светът започна да избледнява. Цветовете избягаха, а на тяхно място останаха само нюанси на черното и бялото. За по-малко от секунда кръчмата се превърна в черно-бял сън. Хората не помръдваха, сякаш се вкамениха. По бледите им лица застинаха най-различни уплашени физиономии. Тализ разпознаваше дирята на страха върху тях като боя. Виждаше я и можеше да я помирише. Единствено четиримата елфи, седнали на масата вляво зад магьосника, контрастираха на този овчи страх и по каменните им лица нямаше никаква емоция. Това мъртво, студено място бе светът на сенките. Тализ можеше да остане с часове в него, а всъщност щяха да минат минути. Но той се втурна към магьосника, излезе от сенките и го ритна в гърдите. Младият мъж хвръкна назад като кукла и падна върху масата на елфите. После се стовари на земята и обви гърдите си с ръка. От устата му започна да капе кръв. Примижа с невярващи очи, а Тализ вече беше до него, изваждайки меча си с красив замах.

- Недей - успя да изграчи преди главата му да се търкулне на пода.

Хората в кръчмата ахнаха, а елфите продължиха безцеремонно с вечерята си. Жената от групата им, млада русокоса елфка, се обърна към трупа и лицето й се сбърчи от злоба.

- Utinu en lokirim!- извика тя и се изплю отгоре му.

- Goheno`nin*- каза ù Тализ и тя едва не се задави с бирата си. 

- Lle rangwa amin? Lle quena i'lambe tel' Eldalie?**

Егерът й се усмихна. Нарами трупа и взе отсечената глава.

- Namarie*** - промълви ù преди да си тръгне.

* Извинявай

** Ти ме разбираш? Говориш ли елфически?

*** Довиждане

 ***

- Преди колко време стана това? - попита напрегнато Авий.

- Ами... господине... вчера...

При тези думи и четиримата мъже скочиха на крака и хукнаха навън. Само един от тях, този когото наричаха Лилавия, се върна и грабна пита от тезгяха. Като го видя навън, Марио Авий разпери ръце въпросително. Едва после се сети. Не бяха яли нищо от... От колко време? Ден?

Скочиха на конете.

- Отиваме право в замъка - извика им белокосият и пришпори коня си.

Лилавия, мъжът с дългата коса, разцепи питата на три и даде другите две части на останалите от групата. След това и те пришпориха конете си след Авий.