ЕХ, ЗАЩО СИ НЯМАМ СЕГА ЕДНО КУЧЕ
Прибрах се вкъщи след работа, гладен като куче.
— Ти ли си, Слънчо? — чух жена ми от спалнята.
Надникнах — лежи по корем на леглото, размахва заголени крака, чете любовен роман, яде череши от една чиния, плюе костилките в друга.
— Гладен съм като куче! — проплаках аз.
— Ау-у-у — скочи като опарена моята Звездичка, — забравих да включа котлона!
Кълцала, бъркала, сложила капака, ама забравила да пусне газта.
— Ти да си здрава, Звездичке — примирих се, — ще си чукна две яйца.
— Както кажеш, ама яйцата ... после! — хвана ме за вратовръзката, потегли ме към леглото, пее „I love you, baby” и люлее дупето в такт.
„После” пак бях гладен като куче, даже като две, но ме мързеше да стана. Лежах и си мислех, чудех се какво ли е забъркала в тенджерата. Дали пък не е сложила да вари пиле. И тогава се сетих. Спомних си една случка от детството.
Исках да имам куче. Мама и тате не дават. Бълхи, кучешка тения, грижи... Дума да не става! Молих се, давах тежки обещания: да ...