И той като всички, започна живота с вик.
После този вик кънтеше дълго, болезнено и разтърсващо в току що формиращото се съзнание. И той се опитваше да го надвика, година, две, три и това притесни всички.
Прегледаха го и казаха, че за повечето деца болката утихва и изчезва в най-ранните години, но при някои остава за цял живот. И трябва да живее с това ехо в главата си. Незрял и с младежка самоувереност опита да го земени с шумът на гръм и грохот, наивно пое в посоката на марша им и само усили болката си, защото разбра прекалено рано много от истините за всичко което се случва... и се е случвало винаги – живота е силен вик за помощ, ехтящ от всички страни, безброй гласове умоляващи да им се протегне ръка.
А можеше ли да помогне:
На един? На двама? На всички?
Опита на един, на двама, но не успя на всички.
И се отказа да се бори с воят, умножил се с ехото на всичко преживяно. Но откри за себе си как все пак може да го заглуши. Разбра, че ако пие достатъчно, виковете в главата изчезваха. И ...