И той като всички, започна живота с вик.

         После този вик кънтеше дълго, болезнено и разтърсващо в току що формиращото се съзнание. И той се опитваше да го надвика, година, две, три и това притесни всички.

         Прегледаха го и казаха, че за повечето деца болката утихва и изчезва в най-ранните години, но при някои остава за цял живот. И трябва да живее с това ехо в главата си. Незрял и с младежка самоувереност опита да го земени с шумът на гръм и грохот, наивно пое в посоката на марша им и само усили болката си, защото разбра прекалено рано много от истините за всичко което се случва... и се е случвало винаги – живота е силен вик за помощ, ехтящ от всички страни, безброй гласове умоляващи да им се протегне ръка.

         А можеше ли да помогне:

         На един? На двама? На всички?

         Опита на един, на двама, но не успя на всички.

         И се отказа да се бори с воят, умножил се с ехото на всичко преживяно. Но откри за себе си как все пак може да го заглуши. Разбра, че ако пие достатъчно, виковете в главата изчезваха. И започна да се старае никога да не ги чува – заживя на улицата като  пияница, в нейните сенки, криейки се в нейната най-дълбока бездна, която му даваше тишина и покой на сетивата.

         А ехото обикаляше винаги наблизо и напомняше за себе си чрез събитията, продължили да бъдат движещи света – бяха като вълни, прииждащи една заменяща друга във вечна надпревара, коя да бъде първа.

         И той трябваше да бяга... и бягаше денонощно от виковете на гласовете.

 

         *****

         Най-често спеше из полуразрушени или полуизградени необитавани сгради, останали като спомен от войната. Бетонно ехо, стържещо с металните си зъби, щръкнали от отломките. Тези зони бяха забравени, спомените напъждаха хората от тях.

         В тихите следобеди съзрцаваше как нещо дълго и грижливо изграждано е изоставено, така както само любящ може да изостави любим. Останките бяха грозни, самотни и тъжни. Отломките от спомени се търкаляха по-пияни и по-безпътни и от него.

         В тихите нощи съзерцаваше под лунната светлина как нещо дълго и грижливо планирано да бъде домът на мечтите е забравено, така както само едно обещание може да бъде забравено от обещалият да го изпълни. Незавършените страни бяха лицето, останало без собствен образ. Малкото изградено се рушеше по-бързо и от разрухата на собственото му тяло.

         Понякога, ако се случеше да завали за седмица, две или три, делеше някое мазе или зала с други, като него и те пропаднали в собственото си бягство от миналото или настоящето. Но предпочиташе да е съвсем сам, потъвайки в опиянението на мислите си.

         Пияниците бяха самотници, макар често да ги виждаха скупчени един до друг, подаващи си някоя бутилка, те почти никога не си говореха - всеки се затваряше в собствената си вселена, без никакво желание да кани външни посетители в нея.

         След като започна да заглушава ехото, така и не завърза приятелство с другите живеещи из руините, имаше доста ветерани като него, а отбеляза, че ставаха все повече и повече след всяко лято.

         Кой знае защо с отминаването на лятото, хората не намираха повече смисъл от това да живеят в домовете и бягаха от тях или просто други ги гонеха от там, решили, че трябва да ги напуснат. Той не питаше никой за съдбата му, нито разказваше своята. Пияни или дрогирани, те живееха ден за ден из руините, на по десет или сто крачки един от друг, а всъщност загубилите посоката си мъже и жени, бяха здраво уловили се за ръце, дружно потъвайки към дълбините където ги чакаше обещаващата им утешение смърт.

         Понякога имаше някое куче, което го следваше година-две, но винаги си тръгваше заради глада. Кучетата имаха нужда от храна, а той не.

         - Ти си просто един пияница – му казваха понякога онези отвъд оградата, която ги отделяше от нормалните хора, неприемащи начина му на живот.

         И го пропъждаха обратно, а кучетата го напускаха с лай:

         - Проклет бездомник!

         Не беше съгласен с тях:

         Имаше си дом – целият свят.

        

         *****

         След една страховита виелица, зимата дойде и от всички места на града заприиждаха бегълци. Знаеха, че ако останат сами в дупките си, няма да оцелеят, а ако се съберат някъде и опитат да си помогнат, може би нямаше да оцелеят – това може би им даваше някаква краткотрайна сплотеност.

         В живота им нищо не бе сигурно, бяха свикнали да не правят планове за утрешният ден, който често никога не идваше за избранниците на чакащата ги на дъното.

         Една вечер се бяха събрали десетина-петнайсет около огъня, горящ в опушен котел. Дрипави, мръсни, увили главите си късове плат за да спасят малкото си оцелели мисли от студа. Понякога някой домъкваше нещо за горене и го хвърляше в огъня. Надяваха се да има с какво да го подхранват и да изкарат до сутринта. Той също беше там, току що дошъл сред кръга на другите, протягаше ръце и оставяше пламъците да облизват пръстите му – дълго ги държеше, преди да усети паренето, бяха почти безчувствени от премръзване.

         Зимните нощи са безмилостни. Когато заспиваха, по изключение забравили личните си правила за неприязън към себеподобните и притискайки телата си едно към друго за да се стоплят, не всички се събуждаха. Зимната нощ винаги си вземаше някой със себе си.

         - А казват, че само хората могат да са толкова гладни – каза някой от групата и наруши тишината между подаванията на обичайната бутилка, вливаща топлина в телата им.

         - Живота е неговата храната... Нужна му е – отвърна глас изпод дебел, прокъсан шал.

         - На кой?

         - На самият живот – той е канибал, изхранва се сам със своята плът, с нас, хората -  затова и ни отглежда, чака месото ни да узрее, да се налее достатъчно, да напращи с живот и щом е готово – яде... тъпчи се... ненаситен...

         И всички пак замълчаха, нямащи какво да добавят.

         А ехото започна да кънти в мислите...

         И всички знаеха, че телата им са лесна плячка.

         Той побърза да го заглуши...

         И всички също пиха заради тази присъда, да са част от менюто на вечно гладния живот.

 

         *****

         Въпреки студа, предпочиташе да спи някъде настрани. Свиваше се, загръщаше се с каквото имаше, потъваше в мисли и чакаше – чакаше да заспи и да не се събуди или да заспи и да продължи да сънува този кошмарен свой ден, продължаващ толкова дълго.

         Ако го попитаха защо не напусне доброволно това мъчително съществуване, би отговорил:

         - Живота е даден не само да бъде лесен, но и за да се изстрада до край...

         Но тази зима беше различна, смъртоносна и безмилостна.

         Оцелявал бе толкова зими, ще може ли да премине и тази?

         Знаеше, че тялото му вече не е така силно както някога, улицата изпиваше силите, но ако нощта не му позволи да се събуди, значи е стигнал до края на този път, който сам избра, Знаеше, че краят е неизбежен за всичко и всички, били те хора или звезди – раждат се, греят, горят, после угасват.

         До онзи ден живееше в някаква лятна къща, но дойде собственика да я нагледа и го откри в бараката за инструменти. Не се разсърди, опита се да го разбере. Поседя малко с него, дори донесе нещо за пиене от къщата. Хареса му, че не е пипнал нищо от пълната с различни вещи барака, нито пък е правил опит да влезе в дома.

         - Защо убиваш живота си по този начин? И нямаш нищо за да го живееш?

         - А ти като имаш всичко, някъде другаде ли ще отидеш? – отвърна и се приведе за да изрови малко от пръстта върху която стояха. Подържа я в ръка, помачка я и я остави да се изсипе обратно.

         Ръката му остана кална, но празна.

         - Калта ще изсъхне, ще се превърне на прах, който ще изтупам и изчезне завинаги.

         Онзи разбра. Но не прие да бъде просто прах.

         - Все пак живота ми е смислен, защото го имам само веднъж и трябва да го изживея пълноценно. Имам семейство, работя, давам работа на другите и с това съм го запълнил срещу пустотата, която ти обитаваш. А ти какво правиш?

         - Пия, не правя нищо друго.

         - И?

         - И това е...

         - Без желание за нищо друго.

         - Без желание за нищо друго – за мен също е смислен и пълноценен, защото правя онова, което съм избрал да правя.

         Човекът не се съгласи с него, но приемаше, че всеки има право да живее по начина, който сам е избрал, а нали всичко се свежда до това - до избора и свободата да го направиш.

         А той си помисли:

         Макар и свободата на човек да бъде само сън в сънят на някой...

         ... затворил те в илюзията, че си свободен в цифровия свят, за да бъдеш роб на числата му, а самият той превърнат в частица от заблудата, че ехото може бъде заглушено с помощта на измамното усещане за тишина.

         Кимна на човека – и двамата бяха затворници на един и същи живот, но от различни страни на решетката.

         Допиха каквото имаше и собственика поиска да си тръгва.

         Тогава отиде при другите в изоставената фабрика. Реши там да изкара зимата.

         Но не знаеше дали зимата отново ще му позволи да я изпрати...

 

         *****

         Тя дойде на сутринта. Не беше пияна като всички останали, а опиянена от тази среща с тези различни за нея човешки същества – отвъд оградата знаят за тях, но с времето отвикнаха да ги виждат и минаваха без да ги различат от купчините на боклука, несъбиран с години.

         Обиколи групичките от бездомници. Говореше с тях, а те мълчаха, опитващи да раздвижат скованите си тела след жестоката нощ. Дори огънят едва им помагаше напоследък. Тази зима, каза някой онзи ден, е най-студената от хиляда години насам.

         Колко живота се събират в хиляда години – с един повече или с един по малко ако зимата е толкова жестока? Трима бяха останали завинаги в ледената ѝ прегръдка – апетитът ѝ растеше с падането на температурите. Живота се хранеше...

         Тя вървеше смело, самоуверена, подчинила всички с появата си - студа не я плашеше, нито тези непознати за нея мъже и жени, предизвикващи отвращение в норамалните хора. Оглеждаше лицата им, буташе някой позадрямал или просто изтощен да се надигне, вглеждаше се в него, понякога питаше нещо някой, след това и друг, после махаше с ръка, че са ѝ непотребни и продължаваше към следващия окаяник. Беше като слънчев лъч, решил се да поскита из мрака.

          Със замах се настани сред тях и не търпеше възражения, докато ги разтърсваше. И личеше, че търси някой. Така стигна и до него, седнал настрани и чакащ слънцето да успее да обикне поне малко зимния ден. Засега денят си оставаше безчувствено леден и слънцето безразлично.

         - Имаш ли храна?

         Той се беше привел в опит да запази топлината в себе си. Ехото вече бе започнало да го пробожда. Погледна я бегло и поклати глава.

         - Никой няма. А искам да ям.

         - Предимно пием, не мислим за ядене. Не ни е нужно – надигна глава за да види с кой говори. – Нова ли си?

         - Да кажем, че съм...

         Очите им се намериха, нейните пламнаха, най-накрая открили онзи, който са търсили толкова дълго, а неговите, за първи път от както пое към дъното, пропуснаха някой да проникне в света му.

         И разбра, че е разпитвала точно за него. Не пита защо, след като погледите им се срещнаха и само за един миг си казаха нужното на други да се изговори за години - той вече нямаше нужда от отговора.

         Защото я позна... но не си спомни коя е. Спомените му се криеха в ъглите на забравата. И все пак...

         Била ли е част от него?

         Порови в чантата с всичко, което притежаваше.

         Или някога ще бъде?

         Извади малка бутилка и я подаде. Беше най-скъпото, което имаше.

         Не знаеше... или просто не помнеше?

         - Това ще те сгрее, ще убие и глада, пазех го за през нощта, но може би имаш повече нужда...

         Тя опита, после още веднъж. Не ѝ хареса, нямаше и желание да го пие. Просто искаше да вкуси неговият начин на живот.

         - До вечерта ще намерим нещо – каза той и отново потърси спомен за нея.

         - Ще намерим.

         Седна до него, телата им се опряха едно в друго и без да е пил, усети, че ехото позатихна. Но от страх, че може да се завърне още по-гръмко, решило днес да го удари още по-силно, побърза да отпие и да го прогони отвреме. А тя го гледаше с по-топли и  най-яркото слънце очи.

         Денят изведнъж също стана по-топъл и светъл.

         После заживяха заедно. Там, под моста, с десетките избрали свободата да са слаби ветерани и отчаяни бегълци, а всъщност, борейки се с това да продължават да живеят в падението си, те бяха по-силни от всички живеещи в подреденото си и пълно с цветове ежедневие в тази битка да оцеляват ден след ден, нощ след нощ.

         Не я притесняваше нито мизерията, нито лишенията. Това да е с него ѝ бе достатъчно. Минаващите отвъд оградата виждаха как между сенките броди ангел и се чудеха какво може да я кара да заживее с тях.

         - Защо дойде тук? – попита я само веднъж, скоро след като се появи.

         Прие да са заедно, но разбираше, че не е като тях, никак дори – тя имаше не само сила, имаше усмивката си, имаше и пари, с които помагаше и на него, и на другите пияници. Понякога идваха непознати, чакаха я на оградата, изчезваше за цял ден с тях, връщаше се преди залез и носеше храна за всички, а на него нужното му за да спре болката.

         Тя каза, че е за да умрат заедно, той не вярваше – знаеше, че ще я изпревари, Скоро, съвсем скоро...

         Смъртта идваше за душата му, макар някога да му беше обещала да го забрави за дълго време. А вече усещаше я как се приближава. Каза ѝ го.

         Но тя се усмихна и докосна студеното му лице с винаги топлите си пръсти.         

         - Смъртта ще трябва да почака...  

        

         *****

         Зимата отмина и оцеляха, не всички, но достатъчно за да се пръснат на всички страни при полъха на вече започналата да напира да разцъфти пролет.

         Те двамата отидоха на брега на океана. Той искаше да я научи как да слуша песните му – беше ѝ разказал за онези, тъжните песни, които вълните пееха - за потънали кораби, изгубили севера си и за моряци, които любимите им винаги щяха да чакат на пристаните.

         И все така нямаше обяснение защо тя го следваше навсякъде, толкова щастлива да бъде с него. А тя опитваше хапка по хапка от историята на живота му, която той с мъка споделяше, след като дълго бе подтискана да бъде забравена.

         Търпеливо събираше зрънцата, подреждаше ги, навързваше ги едно с друго. Искаше да го разбере какво е правил през всичкото това време от както се е превърнал в това, което е, а все още не успяваше. За себе си не говореше, не бързаше, но искаше да му разкаже и за своя живот. Какво се е случило някога, някъде...

         - Защо избра този начин да живееш?

         Никога не бе признавал на света защо, не заслужаваше и не мислеше, че е нужно, но от нея не можеше да има тайни, това го разбра само няколко минути след като очите им се разпознаха насред отломките на онази фабрика и винаги отговаряше на въпросите ѝ. Дори и безпаметно пиян, приемаше, че е за единственият човек на света, на който можеше да каже всичко – всичко, което си спомняше, защото дълго време си беше налагал да забравя.

         - Заради ехото...

         - Ехото?

         Бяха на скалите, обливани от векове от гнева и ласките на вълните.

         - В главата ми винаги кънти болката... – отпи голяма глътка.

         - Коя болка, болен ли си? От кое те боли?

         - Живота... От правилата му...

         Тя взе бутилката от ръката му и я остави настрани. Искаше да го чуе.

         - Разкажи ми за живота, какво усещаш в него? Изкушения? Заплаха? Страхове?

         Той мисли дълго, а тя преброи до хиляда и един мига от вечността, преди да започне да говори:

         - Мислиш ли, че това е изкушение? – попита я и посочи с пръст почти празната бутилка.

         - Не е ли? Зависимост, която...

         - За мен е просто лек – отровата, която ме лекува. Всеки доктор предписва лекарство против болката, от която страда човек в момента. Нямам нужда от доктор, с тази отрова моята изчезва, макар и за малко.

         - Но така превръщаш в руина тялото си.

         Не искаше да го променя, никак, той трябва да е такъв какъвто е, но си спомни нещо:

         - Тялото е храмът на душата ни, трябва да го поддържаме чист – така казват. А ти отвън макар да си покрит с тъмнина, в себе си изграждаш толкова много светлина, помниш ли?

         - Всеки навярно в себе си е някакъв Творец – най-малкото си има безброй собствени творения от мечтите и от очакването им да се сбъднат.

         - Имаш повече!

         - Имах, но не искам другите да го разберат.

         - Аз го разбирам.

         - Да, ти го разбираш...

         - Какво си спомняш – тя сложи ръката си върху неговата, за да не посяга пак лекарството си, - имаш ли минало?

         Той усещаше погледа ѝ в себе си. Знаеше, че го изпитва, не знаеше все още защо и потърси отговор на въпроса ѝ за живота, какво усещаше за него... какво е усещал някога.

         - Не пазя спомените, те отминават и не се връщат, но от изживяното остава с разбирането за всичко това тук и навън - живота е пълен с изкушения и всичко в него е изпитание, а човек се принуждава да ги преодолява ден след ден, нощ след нощ.

         Тя гледаше в душата му. Бе намерила пътя към нея. Кимна му да продължи.

         - Освен от ехото, от какво друго избяга? Не е било само от него, нали?

         - Не... не е само от него, а и от това да се борим с всичките зависимости...

         - Кои?

         - Тази да оцелеем, когато ни се умира...

         Океана се разлюля и разби една вълна до тях.

         - Онази да се събудим, когато предпочитаме да заспим, да сбъднем мечти, когато са неосъществими. Да се напием, да останем трезви – изборът да усещаш или да забравиш...

         Вълната се пръсна и му напомни на взрива от точно попадение.

         - Избягах от това да ни принуждават да откажем едно, да харесваме друго и да сме подчинени на чужда воля и решение когато започнем нещо или да завършим друго – всичко обримчено в рамките на житейската клетка...

         Скалите бяха мокри, блестяха.

         - Да се раждаме с наложеното правило да делим всичко на живот, на смърт, на мъже, на жени, на добри, на лоши, дори и земята да разделяме с небето чрез хоризонта – а всичко винаги е било едно цяло, неделимо...

         Океана беше безкраен – хоризонта бе част от безкрайността му.

         - Избягах от това, че растейки се учим как да се усмихваме когато ни се плаче. Как се подчиняваме когато искаме да възразим. Как да лъжем все повече и повече, че сме съгласни, а ни идва да изкрещим, че това не може да е така.

         Няколко морски птици закръжиха и плавно се спуснаха върху вълните. Започнаха да се поклащат в ритъма на вълните.

         - Избягах от решетките, които затварят съзнанието на всеки потърсил единството...

         Тя слушаше, не искаше да го прекъсва, може би никога повече нямаше да каже онова, което мислеше, а може би едва започваше да го споделя.

         - Избягах от това да сме подчинени на зависимости от всичко – от стремеж за пари, от жажда за власт, от търсене на сласт и че за да живеем свободно, ни налагат закони, които следят да се изпълняват и ни бият с обещания, че точно това е нашето щастие, Не приех да товарят труда ни с данъци, които хората не осъзнават, че ще изплащат цял живот, който винаги ще е облажен с нуждата да се подчиняват на всички чужди правила, само и само за да го запазим него, живота, който никога не е наш...

         Погледна навътре в океана, който също сякаш го слушаше със стотици чакащи да се разбият в скалите вълни. Тя проследи погледа му и се запита дали той вижда отвъд хоризонта в отказа си да бъде отвъд „нормалното“? Кое е по-трудното – да избягаш от затвора на реалността или да живееш в него? Да си подчинен на всички ограничения, който душата ти не приема или да опиташ си свободен, лишен от душа... но поне да опиташ?

         Той ѝ отговори:

         - Нуждата подчинява всеки да живее с изкушенията...

 

         *****

         Пролетта ги прегръщаше там, край океана. Спяха от месец в изоставена каравана, зиме обитавана от два-три взвода котки, които им я предостъпиха щом дойде време да поемат своя поход по света.

         И дойде лятото. Тя започна да чува песните. Запомни ги и започна да ги пее когато седяха на брега с изгревите и изпращаха рибарите, а понякога и вечер, когато се катереха на скалите и със залезите оплакваха погълнатите от дълбините.

         А после...

         После той вече умираше. Бавно, без да бърза:

         - За да докоснеш смъртта, не трябва да пристъпваш нетърпеливо към нея, всеки си има ред и няма да бъде пропуснат... или забравен – каза, подпирайки се на невидими стени мислейки си, че:

         Когато обявят как някой е умрял внезапно, грешат – смъртта не идва внезапно, тя си е посочила кой е избрала и приближавала бавно, без да бърза, за да го прибере, просто умиращия не го е разбрал на време.

         А знаеше, че идва за него. И я очакваше. Но щом му се представи триумфиращо с бликналата от недрата на вътрешната му вселена кръв, той изобщо не се впечетли от красотата ѝ. Повръщаше я заедно с изобилието на лятото.

         Смъртта хвана едната му ръка и го повлече със себе си. Все пак като добра негова  стара позната, реши да му остави му една-две минути за да се сбогува с ехото на живота, с болката от него и с всичко друго на света.

         Тя не искаше да го пусне.

         - Трябваше да умрем заедно...

         - Късно е да се връщам. Вече стигнах края.

         Поклати глава в отказ да го приеме, решително хвана друга му ръка и силно я стисна.

         - Ще се боря с нея.

         - Няма да успееш...

         - Ще видим.

         И тогава отхвърли покривалото, скривало облика ѝ и грейна насреща на дърпащата другата му ръка.

         Смъртта неочаквано пусна умиращия, не очакваше да ѝ се противопоставят и зачака кротка като любима котка какво ще се случи нататък.

         Тя изчезна за няколко часа. Върна се с много непознати – всъщност, за него всички хора на света бяха непознати, и го отведе в болница при няколко известни специалисти. Те го прегледаха, направиха доста изследвания и важни заключения.

         - Късно е – каза един.

         - Необратимо е – рече друг.

         - Може би ще оживее... – кимна трети с обещание, че не всичко е загубено.

         Това ѝ бе достатъчно, даде разпореждане да опитат да го спасят.

         Те се заеха да изпълнят исканото. На нея нямаше как да откажат.

         Всеки човек си има собствена вселена, а тя притежаваше вселените на всички хора...

 

         *****

         Той усещаше цяла безкрайност от време кънтящото пронизване от ехото.

         Викът. Болката. Раждането. Остриетата, които бяха живота.

         Избра да повика смъртта няколко пъти на помощ, но тя не се отзова и все така стоеше смирена и чакаше.

         Изпитание ли е да се бори за живота си с това отново и отново, за да чува онзи вик с всичките му изкушения?

         Ненужния, безсмислен и пропаднал негов живот...

         Нима няма да е избавление, ако тя го спаси от страданието точно сега?

         Усещаше я наблизо, съвсем наблизо и без да го докосва усещаше студа по ръката си. Навярно е наказание това, че го остави да се мъчи в собствената му борба да се спаси от нея.

         После всичко утихна. Нямаше ехо, нямаше никакъв шум.

         Отвори очи, тя беше както винаги до него през всичките тези седмици. Влизаха и излизаха различни хора, носеха по нещо, отнасяха друго, суетяха се около тялото му, а  тя бе там, от другата страна на смъртта.

         Гледа я дълго, а тя него – радваше се, че си го е върнала.

         Мислите му бяха ясни, всъщност, дори и в най-пияното си състояние е имал винаги съвсем трезви мисли, просто не ги споделяше с другите, а сега, когато осъзна, че май ще продължи пътя си, я попита:

         - Струва ли си?

         - Кое?

         - Да ме връщаш.

         - За мен да.

         - Така и не ми каза защо – защо аз?

         - Защото беше онзи, който някога измъкна мен от смъртта ми. И те търсих толкова години за да ти благодаря. А открила те, не мога да позволя да те отнеме.

         Той все така не помнеше, ямата, в която заравяше всичко отминало бе гъста и лепкава, трудно изпускаше нещо да се измъкне навън. И тя му разказа:

         За времето на войната, разяждала преди години света им и за онзи млад войник, участващ в опустошаваща страната стихия, който я намери ранена, млада, умираща насред скоро ударената от снаряд къща. И реши да я спаси като даде кръвта си – и блатото се проясни и той си спомни, че беше някой друг в онзи, предишният живот. В онази война...

         За едно дете, умиращо насред отломките, сам пълзеше, криейки се от прелитащите като гневни стършели куршуми, вражески и свои, в онзи ден всички бяха полудели и стреляха обезумели напосоки – спомни си очите ѝ, почти угаснали от раните, ръката на смъртта щеше да ги затвори безшумно само след миг, но видя и молбата и жаждата им за живот.

         И той реши да ѝ помогне, спря кървенето, всъщност кръвта ѝ вече се отцеждаше с последните си капки, но затвори раните, окачи на отломките нужните разтвори, имаше всичко нужно в раницата си и започна да прелива кръвта си в умиращото ѝ тяло, защото имаше онази подходяща за всички група, имаше и достатъчно умения да го направи чрез импровизирана сложна системе за вливане. Но онова, което имаше най-много бе свободата на избора – ако трябва, то нека даде живота си за това непознато му дете.

         Онази нощ, там, под обстрела и взривовете беше единственият път когато се помоли – на небето, на боговете, на враговете – да му помогнат и позволят да я спаси. Хиляди умираха от раните си в тази битка, на тях не можеше да им помогне, но сега, тук, може би е онзи миг, заради който се е родил – за да върне живота на това с нищо незаслужаващо смъртта си дете.

         На отблясъците от битката гледаше как кръвта му се влива в крехкото тяло. Капчиците прехвърлен живот отразяваха взривовете. Очите им се гледаха цялата нощ – вплели се и впити като любовна страст, неразделни във времето. Тези на детето едва потрепваха, но му благодаряха, че дори и за миг е спрял хода на смъртта ѝ.

         И детето оцеля, а смъртта малко обидена си отиде, като прокле ядно да я чакат дълго.

         - Живота е горчив, ще пиеш до насита от него – каза, не разбраха на кого говореше, бяха изтощени и слаби, но за момента щастливи, че са живи. И замина да събира душите на всички паднали през нощта, които нямаха своите спасители.

         После дойдоха войници и ги разделиха, него отнесоха, твърде слаб да върви сам заради прелятата кръв, и някой спомена, че не очаква да оцелее след като е дал почти всичката на ранената, но все пак той оцеля – тогава повярва, че проклятието важи за него. А детето, въпреки всичко което опита, навярно ще загине.

         - Какво беше войната за теб?

         Този спомен беше като белег сред мнозина от пияниците, с които обитаваше сенките, ветерани, бягащи от раните на миналото.

         - Урок, изпит, мястото където поумняваш или оставаш завинаги глупак – също и повода да започна да чувам ехото като непоносим звън с всичките си онези истини, за които ти разказах.

         Ослуша се и се поправи:

         - Чувах...

 

         *****

         Смъртта се наложи втори път си отиде, сега още по-обидена. Но им обеща – обеща да се върне и за двамата, този път без отсрочка за никой.

         Тя се усмихна – това искаше. Старата ѝ клетва я пазеше – щеше да живее дълго, макар и да опознаваше все повече вкуса на изживяното в дните, но вече нямаше да е сама.

         Можеха да напуснат болницата. И го попита:

         - Къде искаш да отидеш и какъв искаш да бъдеш?

         Вече нямаше нужда да премълчава коя е – болницата, града, хората, всичко бе под нейната власт. А той скоро бе премислил какво му трябва за да заживее.

         - До теб... това заменя всяка друга нужда.

         И тя се усмихна за втори път.

         Имаше своя империя, но бе готова да я замени, за да сподели пътя на този бездомен пияница, който обикна някога истински така, както човек може да обича само веднъж.

         - Защо? – попита я той, бавно прохождайки без чужда помощ.

         - Защото само умрелият знае, колко ценен е живота и ако някой даде своят за твоят, той ти става най-близкият човек в целият свят и разбираш, че нищо друго не ти е нужно и е без значение какво си постигнал и докъде си се изкачил, важно е само това - да сте заедно. В онази нощ ние бяхме събрани от съдбата или случайността, за да бъдем завинаги едно цяло и нито един ден докато те търсих, нищо издигнало ме от нищото до тук, не можа да го промени.

         Той се огледа, не беше пил от седмици – дълго се бореха за живота му. Не изпитваше и нужда.

         Ехото вече го нямаше, значи няма причина и да го заглушава. Прие, че така и трябва да продължи и се съгласи с нея - не знаеше дали е защото една и съща кръв тече в двамата или просто са били винаги заедно през всичките хиляда и един животи, отредени им да изживеят някога, днес или в далечното бъдеще, но знаеше, че да я намира отново и отново е повече от достатъчно като причина и обяснени защо е нужно да се преражда отново и отново.

         Спомни си за онзи човек, в чиято барака посрещна зимата, и си каза, че току що се събужда от своята житейска кома и вече има своята посока.

         Тя хвана ръката му и го поведе. Така и не каза къде.

         Бяха бездомници – небето над целият свят бе техния покрив.