"Ерекция" към щастието...
Глава V
Пелинова не можа да заспи дълго след напрегнатият ден. Емоциите на всички около наближаването на Фарс бяха превърнали атмосферата на кораба като в кошер. Хаотични движения и жужене. Всеки разнасяше някакви папки, коментираше се шумно за това какво ли е там, дали ще има живот и щастие, към което "Ерекция" беше навирила гордо своя устрем. Елина беше изморена. Най-много я уморяваха задачите, които трябваше да върши заради доброто си реноме на деен и любознателен човек в много аспекти. "- Аз съм психолог, да му се не види! Обичам да се занимавам с душите на хората, с мозъците им. Искам да помагам. Тук ми идва в повече цялата тази напрегнатост" Помисли си с недоволство тя, и усети как сънят я прегръща...
Утрото беше съвсем обичайно и нямаше помен от вчерашните възклицателни реакции. Всеки се бе заел със заниманията си, и ако това би трябвало да е нормален работен процес, на мен по-скоро ми приличаше на затишие пред буря. Единствено Войводов и Близнакова се гледаха като мъжки котаци. Разпознах това като бушуваща страст, в която изригването бе от страна на Капитана. Близнакова обаче е опитна лисица. Така или иначе щеше да му се отдаде. Тя имаше собствени възгледи за това какво е да "пуснеш на шефа". Беше въпрос на малко време и съм сигурен, че Войводов чакаше този момент с нетърпение... Елина влезе и с равен тон поздрави.
- Привет на всички! Днес малко преди края на денят ви очаквам в конферентната зала един по един, за да ви задам по няколко въпроса, относно психическият ви комфорт по време на тази мисия.
Повечето кимнаха в знак на съгласие а аз се правех, че съм потънал в работа.
- Нали ме разбра, Антонов? Усещах очакващият и поглед по гърба си, от който ме побиха тръпки. Изчаках няколко секунди и се обърнах, протягайки се, за да засиля ефекта на умореното си тяло като завъртях главата си във всички посоки и изпънах рамена назад...
- Да, Пелинова. Извинявам се, но имам да наваксвам със дневника.
- Дано успееш и поради това ще дойдеш последен при мен, за да имаш време за това. Знаеш, че моят и твоят доклад отиват в обобщен такъв до МИЩ! Каза тя и отиде да говори нещо с Бусерски и Черноморски. Загледах я разбира се. Къса пола с дълга цепка отзад. Бяла вталена риза с голямо деколте. Обувки на висок ток и очила. Косите и отново пригладени, прибрани в малък кок. "- Красива Жена! Адски секси! Всеки път губиш контрол, Данаиле! Осъзнай се!" Мъчех се да ударя спирачки на чувства, нагон, на всяка мисъл свързана с нея. Не успявам.
- Елина, би ли дошла за малко при мен? Показа се из зад панорамния си монитор Войводов.
- Искам да обсъдим нещо за бързо!..
- Един момент, Капитане! Само да довърша с колегите!
- Разбира се! Отвърна той, но продължи да я наблюдава с леко присвити очи и полу-усмивка.
Доколкото дочух разговора им, успях да уловя само, че той леко сипе камъчета в моя двор, защото се издаваше със скокливи погледи към мен всеки път, когато се обръщах уж неволно. За това, че се бавя с доклада, че лиричната ми душевност явно пречи на подобен тип работа и т.н... "- Ами да, вероятно ми личи, че тук нямайки как да проява творчество, съм се заредил със роботизирана досада" отговорих им аз на ум и вече продължих да пиша час по час, минута по минута какво се случва на това място някъде из необятността...
Денят мина учудващо за мен неусетно и първото, което ми направи впечатление бяха благите погледи на всеки един излязъл след беседата с Пелинова... Направих последни записки, кимнах на Войводов оформяйки дланта си вирнат стопаджийски палец, а той ми отвърна одобрително, и посочи с поглед към конферентната зала..
- Здравей, Елина! Ето ме. Надявам се, че не се забавих много. Имах да довърша някой детайли...
- Не не си, Дани! Настани се удобно, няма да отнеме много време. Всички сме изморени, но трябва да свършим и това. От министерството ме притискат, знаеш.. И така.. Нека да започваме!...
Усещах леко притеснение, макар че все пак въпросите ще са свързани с дейността ми тук и как тя се отразява на психиката ми.
- Как се чувстваш в момента? Има ли нещо, което да те потиска и да затруднява живота ти на кораба? Попита тя и се усмихна протоколно.
- Мисля, че бяхме го обсъждали, но да! Работата ми като писател е свързана с въображение и разсъбличане на душата, като това обикновено поражда у мен удовлетворение от факта, че по този начин докосвам читателите си и намират част от себе си в написаното или поне ги карам да мислят в различни посоки. Това тук няма как да стане и понякога съжалявам, че предприех това начинание.
- Хм, интересно! А защо го направи? Не помисли ли за това в детайли при все това, че си с наистина добро въображение и усет към изкуството, красивото, душевното? ...
- Да, помислих разбира се, но съм човек, който търси вдъхновение във заобикалящият ме свят. Рядко съм попадал във творчески дупки и като цяло съм доста производителен творец. Понякога обаче се задъхвам и реших, че космическото, неизвестното би ме накарало да осмисля живота и погледа си към него... Елина старателно отбелязваше в таблета с по няколко думи заключенията си от отговорите ми, като от време-навреме повдигаше показалец, за да спра, но да не забравям мисълта си...
- Разбирам те, каза тя. Позволих си да прочета няколко твои произведения и честно казано, харесват ми. Докосващи са. Талантлив си. Има обаче една постоянна борба в теб. Дали-или? Противоречия. Философия. Финалът на всеки един стих, който прочетох е наистина силен. Настръхващ. Прокрадва се обида. Недооцененост. Мисля, че ти си търсач. На хармония, на любов, на човешкото.. За това се чувстваш така на това място, лишено от цветността на живота!...
Замислих се над думите и. Има право. Не знам дали се опитва да ме мотивира да се стегна или просто ме анализира. В интерес на истината не ми пукаше за мнението на МИЩ относно моята особа. Няма да ме свалят от кораба я?...
- Не знам, но тук ми е скучно. Наясно съм, че това не е моя хол с писалището, пакета цигари, кафето или вечерното ми питие, но да! Скучая. Единственото, което разтуптя сърцето ми си ти, Пелинова!.. Тя ме погледна. Очите и застинаха сякаш някой натисна пауза. Нямаше грам емоция. Помести се леко напред, свали очилата си, отвърза кокът и развя коси. Протегна ръцете си напред с последвала прозявка и каза:
- Имам нужда от питие. Останахме май само ние. Няма и 9 часа́ а съм капнала. Ти искаш ли?
- Да благодаря, но нека отида аз!..
- Не, няма нужда! Искам малко да се раздвижа...
"Мина леко, си казах. Тя наистина предразполага човек към мозъчни словоизлияния. Сега и по едно питие.., вечерта завършва приятно"
От командната зала се чу гласа и в нервен писък и последвало крещене...
- Ти за какъв се мислиш? Пусни меееее!
Излязох със силата на катапултиран. Беше Венко Жилев от техническия екип. Мъж със завидна физика и ако понякога не казваше дежурното си "Драстиии", човек би си помислил, че е киборг. Имаше квадратно лице с още по-квадратна челюст, която бе издадена напред и леко ми приличаше на младия Шварценегер. Беше я стиснал за китката а тя биеше с юмрук по гърдите му, приличащи на футболно игрище. Черноморски, който тъкмо излизаше от стаята си, очевидно забравил нещо на пулта си се затича като ранен глиган към Жилев и с някакъв странен, имитиращ филмите на Брус Ли, удар посегна към железния Венко. Още не разбрал дали е възможен успеха му, Златко Черноморски беше на пода с изкривени очила и разбит нос. Докато се събираше от земята той погледна с надежда към мен и започна да бърше лицето си с ръкав. Жилев отпусна ръката на Елина и ми кимна въпросително с обратната си захапка.
- И ти ли бе, поетчето? Не си го и помисляй ако не искаш да пишеш с крака! Пелинова застана зад мен и усещах как трепери. Приклекнах леко в очакване на атака от страна на Голиат, което със сигурност го нахъса и няма след 5 секунди виждах как ръката му подобна на чукът на Тор приближаваше лицето ми. Отместих се встрани. Елина изпищя отново, а гласът на Войводов се чуваше:
- Моля ви, спрете! Какво става тук? Това е недопустимо! Пелинова се дръпна настрани и застана до Капитана. В същото време тялото на исполина от разминалия се с лицето ми удар, се озова в захватът ми. Хванах го подмишницата, подложих гърба си, наведох се, повдигнах десният си крак, за да си помогна и той се прехвърли почти над мен и със страшна сила се сгромоляса на пода. В този миг притичаха останалите от техническия, както и Бусерски дочул шумотевицата. Затиснаха го, и той се усмири.
- Няма да оставим така нещата, драскачо! Запомни го!..
Войводов успокояваше Елина, докато Черноморски суетно забърсваше носа си, все едно е червило от любовница а не кръв. Аз погалих Пелинова по рамото и влязохме в конферентната. Капитана надникна да се увери, че всичко е наред и се запъти да повдигне океанологът.
- Как си Ели, какво се случи?.. Тя си пое въздух и с тих преплакващ глас ми отговори:
- Тъкмо се връщах с напитките и той ми подхвърли: - Миииило, ама много ти е дълга цепката, ще ти изстинат яйчниците!
- Само се обърнах и го изгледах, при което той ме наближи и ме притисна до кафе-автомата. Измъкнах се, но ме догони! Останалото го видя.
- Съжалявам! Недодялан бе-анаболен комплексар! Спокойно от командния ще го накажат! Вероятно ще го свалят с капсулата до совалка. Не се безпокой!
- Ох, надявам се! Изпи тя на екс питието си и въздъхна.
- Често казано, изненада ме! Засмя се тя.
- Първо благодаря ти, и второ... не очаквах подобни умения!?..
- Ха-ха! Някога в по-младите години тренирах джудо и ако не бяха многото травми, вероятно нямаше да съм поет!...
- Пълен си с изненади, Дани! Със замечтано учудване погледна встрани и добави:
- Ще довърша доклада си в стаята, след горещия душ, нямам сили наистина!
Имаше вид на човек, претърпял катастрофа. Почти бе загубила цвят от уплахата. Надигна се, направи две крачки и се свлече на пода...
Вдигнах я на ръце и я сложих на леглото и в стаята. Намокрих една кърпа и я наложих на челото и. Събух и обувките и след като се изправих видях, че зарежда след този рестарт.
- Ах, какво стана? Припаднала съм! Оле, извини ме Дани! Просто всичко ми идва в повече..
- Не го мисли! Ако си по-добре те оставям да си почиваш, и на мен емоциите ми дойдоха много за днес..
- По-добре съм, отново ти благодаря!
Погалих я по ръката, пожелах и Лека нощ и излязох от стаята... "Какъв ден!?" Помислих си... "Какво ли още има да се случва тук?"
Легнах си. Започна да ми минава на лента всичко, преживяно по време на това пътуване. Стигнах до извода, че изобщо не ми е скучно! Хванаха ме в интимна близост с новодошлата психоложка, по време на космически сблъсък, имахме лудо парти, на което също имах горещи емоции с нея, интриги, спорове, скандали, а днес дори се сбих! Че то на Земята не ми се е случват такива неща! Добре се качих аз на тая лодка! Каква ли буря може да я обърне?...
Събуди ме алармата. Беше 5 часа́. Не за събуждане, а онази с мигащите светлини и всяващ паника, звук...
to be continued...
Danny Diester
04.10.2017
© Данаил Антонов All rights reserved.