Студено е, вече усещам как всяка открита частица от тялото ми изтръпва от докосването на хладния, сутрешен въздух. Потрепервам леко само при мисълта. По-тихо е от всякога, сякаш целият свят бе потънал в сън. Чувам как сърцето ми бие, как кръвта тече във вените ми. Чувам го толкова ясно, както чувам мислите в главата си. Отпускам се – нов прилив на студенина. Сега усещам, че е есен. Около мен е пълно с нападали, разноцветни листа, скоро напуснали дървесния си дом.
Чувам как стъпките ми отекват в мрака. Минава кола, единствената на пътя, а светлините от фаровете ù осветяват кецовете ми, ала светлината бързо изчезва и отново светът около мен се превръща в тъмна бездна.
Всяко писмо започва някак. Все пак всичко има своето начало. Моето писмо започва като историята ми – с момче. Всички истории така започват, както и да продължават. Какво друго? Може би малко чувства, магия?!
Ами ако не знаеш какво точно чувстваш и те е страх от магията? Какво, ако всичко е грешно и няма правилно? Ако сгреши ...