Студено е, вече усещам как всяка открита частица от тялото ми изтръпва от докосването на хладния, сутрешен въздух. Потрепервам леко само при мисълта. По-тихо е от всякога, сякаш целият свят бе потънал в сън. Чувам как сърцето ми бие, как кръвта тече във вените ми. Чувам го толкова ясно, както чувам мислите в главата си. Отпускам се – нов прилив на студенина. Сега усещам, че е есен. Около мен е пълно с нападали, разноцветни листа, скоро напуснали дървесния си дом. 
Чувам как стъпките ми отекват в мрака. Минава кола, единствената на пътя, а светлините от фаровете ù осветяват кецовете ми, ала светлината бързо изчезва и отново светът около мен се превръща в тъмна бездна.
Всяко писмо започва някак. Все пак всичко има своето начало. Моето писмо започва като историята ми – с момче. Всички истории така започват, както и да продължават. Какво друго? Може би малко чувства, магия?!
Ами ако не знаеш какво точно чувстваш и те е страх от магията? Какво, ако всичко е грешно и няма правилно? Ако сгрешиш? Повториш? Закъснееш?  
       Аз го направих... всичкото.
Търся своята посока, а не я откривам. 
Започвам писмото си с получател. На кого пиша ли?! На съдбата... на Него... на себе си. Смешно е как никой, никога няма да разбере... не и всичко. Самата аз не го разбирам все още. Не разбирам и себе си. Всъщност, чувствам се луда, но лудите не осъзнават лудостта си, нали?

Питам се как започна всичко, кога. Връщам се назад, отново и отново. Това ме побърква. Дали започна с мимолетния спомен от детството ми? С чувството за познанство? А, може би, беше странната жена, със своите предсказания?
Не знам, но не мога да си обясня как може да има толкова много съвпадения около един човек. Не си обяснявам много неща.
Едно е сигурно – няма нищо случайно. Не и в моя живот...

Всичко започна с очи. Неговите... моите. Започна с пролет, с нов живот. Зароди се нещо малко, нещо мимолетно. Лъжа. 
Започна нещо бурно, необмислено, и донякъде... несподелено. Нещо тайно. То порасна, разви се, разкри се... но никога напълно. То остана в душата ми.
 Докара ме до безразсъдство, самосъжаление, ревност, лъжи, самота... Накара ме да се променя, да израсна. Част от мен си тръгна, но чувствата останаха.

Зароди се още нещо. Огромна болка, невиждана мъка, агония. Но нямаше край, сякаш не искаше да свърши. Не искаше да си отиде.
Не можех да го контролирам... или просто не знаех как. Така бях навсякъде... и никъде.
Страхувах се и пазех в тайна... Закъснях, загубих. Всичките мечти, заблуди и лъжи се разпаднаха в рамките на минута. А думите... сякаш чувам все още как отекват в главата ми. Той не е мой. 
Не искам да го виждам. Да, точно Него. Но той сякаш ме дебне. Сякаш чувства заедно с мен, мисли заедно с мен и действа заедно с мен. Сякаш сме едно. Той е там... Точно когато забравя, че той съществува... Когато стане „невидим“ за мен, той е там. Сякаш само за да ми напомни кой е...
Боли ме... само и единствено заради моите собствени заблуди и неоправдани надежди. Чувствам се изгубена, самотна. Съжалявам, както за стореното, така и за самата себе си.
Прекалено късно е... Защо всичко това ме обърква толкова много? Защо се държа така? Защо сънувам? Защо никой не може да ми отговори, и защо не мога да намеря отговора сама?

Може би не пиша писмо, а разказ. Разказ за това как всички чувства бушуват в мен, а кръвта ми сякаш нашепва нечие име. Разумът казва друго, ала душата мълчи.
Не мога да спя, да вървя, да дишам, да мисля... да живея нормален живот. Какво се случва с мен? Как да се спася?

Чувствам, че ако не спра, ще се саморазруша. Това продължи прекалено дълго... Трябва да се спася... или поне да опитам...

Забравям всичко. Забравям очите, забравям музиката, мечтите, красотата, надеждите, всичката тази перфектност, думите, сънищата, предсказанията, съвпаденията, съдбата... Забравям и Него (или поне опитвам), преди да съм забравила себе си.
Забравям те, върви си, макар всяка частица от съществото ми да желае да останеш, просто си върви. Така е по-добре за мен... всъщност за всички. Остави ме на мира, да се върна към това, което бях. Върви си, защото не издържам да знам, че всичко е просто плод на моето развихрено въображение. Явно така трябва да бъде.

Все още вървя, не бързам, имам още много време. Но не спирам да мисля, да чувствам, да бъда.