Есен
ЕСЕН
Когато започнаха да падат зъбите му, Драгомир реши, че това са дължи на лошото време. За неговите зъби почти всяко време през последнитет тридесет години беше лошо. Но все пак наистина повечето изпопадаха през последните шест.
– Шест години, представяш ли си? – вайкаше се и търсеше обяснение от жена си.
Жена му, Василка, беше луда. Не напълно, само в рамките на обичайното за хора, прекарали три десетилетия в условията на социални реформи. Държавата, в която живееха, се променяше бавно, неправилно и грозно – както юношата се превръща в младеж. Крадеше се по-ужасно, отколкото разумът може да понесе, а хората ставаха все по-дебели, алчни и необразовани. Брутният вътрешен продукт беше нараснал толкова много, че всяко следващо правителство се хвалеше именно с това и така оправдаваше безобразията си. Отвън всичко изглеждаше добре и това правеше нещата още по-безнадеждни.
– Шест години не са много време – опроверга го Василка. – Шест години изобщо не са време.
– А какво са? – Драгомир знаеше, че жена му често говори така само и само да го ядосва. И почти винаги успяваше. – Годините... ако не са време, шо са?
Тя му отвърна подобаващо. И се започна един от онези грандиозни скандали, при които темите и ядовитите реплики се сменяха всяка минута, а гласовете на двамата трещяха из цялата къща, мазилката отвътре и отвън се ронеше, тарабите на някогашния кокошарник се полюляваха тревожно. Накрая всичко приключваше без бой, но и без идея защо е започнало.
– Ето нà! – каза, вече съвсем изтощен, Драгомир. – Пак падна. Оше един.
И посоки с крак почернелия зъб, който се отърколи бавно на дървения под – тъжно и безвъзвратно.
– Хвърли го на покрива – посъветва го по-мило Василка, като го видя как изглежда. – И кажи: нà ти, врано, костен зъб, ти железен ми го дай!
– Така и ше напрафя.
Излезе. Къщата беше ниска, едноетажна, покривът имаже нужда от ремонт, повечето керемиди се бяха разместили и се налагаше всеки дъждовен сезон да слагат по два или три легена, за да обират капките. Огледа се внимателно, за да не уцели някоя от дупките по покрива, и смело хвърли зъба.
– Нà ти, франо – рече високо, – костен съб, ти шелезен ми го дай. Шу ли, франо, не се май!
Като изкаканиза това, успокои се и влезе вътре. Преди това се поогледа на прага – небето беше слязло ниско над дърветата. Нямаше никакви врани. Жена му слагаше обяд.
– Ти какво се се начумерила? – попита я Драгомир. – На тебе какво ти има?
– На мен пък ми пада кръвното. Сигурно е от сезона.
– Какво му е на сесона? Ешен като ешен. Не може да е от тофа. Заради друго ти пада кръфното.
– Може и така да е. Но не е есен като есен. Не, изобщо не е.
Замириса на картофена яхния.
– Твоите зъби падат по същата причина – установи Василка, – да, по същата причина. И кръвното, и зъбите падат заради един виновник.
– Айде бе! Каква философка се извъди! И ше ми кажеш ли какфа е причината?
– Не е в годините. В сезоните се е завряло злото. Тридесет години есен, Драгомире. От това е.
Той изгледа отвисоко лудата си жена, помисли, че болестта я напада все по-стръвно и скоро съвсем ще е видно, че не е с всичкия си. Обичаше я и щеше да му бъде трудно да я гледа такава. Приседна до нея, побутна паницата с яхнията и се замисли. Стори му се, че в думите на Василка има смисъл.
– И тридесет години не събрахме пари да опрафиме покрифа – прибави той продължение на мисълта ѝ. Винеше най-вече себе си, да беше по-млад, и сам щеше да претараши покрива, но вече нямаше сили за това. Пък и някак – все едно му беше.
– Да, защото все е есен – продължи Василка да говори като на себе си. – Навремето имаше други сезони. Зимъска почивахме, все около печката се мотаехме, аз плетях, ти пушеше, пиеше, виждаше се с приятели. Аз ходех на гости. През пролетта и лятото имахме много работа, нямаше време да се видим, камо ли да се караме. А сега – само есен. И все вали. Поне сняг да беше. А то – сиво, начумерено, чоглаво. Ще речеш, че не е сезон, а цял един живот проклет.
– Само ешен – повтори Драгомир като ехо. – Странно. Не съм се сетил. И какво ше правиме?
– Нищо – тъжно кимна Василка. – Какво да правим? Ще обядваме.
Засърбаха. Навън заваля и дъждът подгони костния зъб по покрива. Струите го плъзгаха към едно от отвърстията, той се прихлъзна и кльопна направо в легена на пода.
Двамата го погледнаха и нищо не казаха.
– Имаме ли още картофи? – попита след малко Василка, докато оправяше леглото да си починат подир обяда.
– Има. Прораснали са. Нишо. Ти шу ли?
– Чух. Видях. Зъбът ти се върна.
– Нали? И аз така си помишлих. Вънка няма франи.
И се сгушиха.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Пепи, Петре, Нина, Вася.
-
Без коментар. Прекрасно!
-
Аз с този си псевдоним, се чувствам едва ли не задължена да споделя моето виждане за разказа
Есен и есен - на една ѝ падат зъбит, на друга кръвното, на трета пък листопада я прави красива, друга пречиства с дъждовете си де що види - може и чрез капките, които падат през прогнилия покрив. Хареса ми, че са двама герои - една луда и един без зъби, които си лягат за следобедна дрямка. Така приемам този разказ, който много ми напомня на Маркес "Няма кой да пише на полковника" със своята обреченост. -
Тъй става като се събере много талант на едно място. Не е сарказъм, сериозно го казвам. Огън и жупел, и все от талант и добри чувства и всеки си има неговата истина. Което е хубаво. Хубава дискусия, радвам се, че разказът ти, Владимир, ни провокира да мислим и чувстваме.
-
На мен ми харешва как пишеш, обичам дз слушам португалшки.
а кой какво ши мишли и за какво си мишли, ши е негов проблем.
Умееш да шъшетаваш жабавното с общо-шовешкото! -
Благодаря, приятели. По-спокойно. За всяко нещо иде час. Тежестта е еднаква, просто всеки я понася и усеща различно, според волята на собственото си несъвършенство. Хубавото е, че в разказа навънка вече няма врани. Май това ще се окаже лошо. За мнозина. Но не за тези двамата.
-
Петре, моето мнение вече съм го написала тук в едно писмо:
https://otkrovenia.com/bg/proza/otvoreno-pismo-kym-mrazeshtite-bylgariya
Всеки си носи кръста от избора. Носила съм ги и двата, повярвай не мога да кажа, че единият тежи по-малко от другия. А тези твои... приказки ли са за свободата да избирам къде да живея, не знам как да ги нарека, загрижен си за сънародниците си, или отричайки липсата на слънце тук, ще ти олекне. Слънце има навсякъде по този свят, нека всеки да си го намери. Аз тук съм го намерила.
Точно заради това този спор ми се струва безсмислен и вместо това че сме една кръв, да ни сплотява работейки в името на България, ти непрекъснато натрапваш, при това доста арогантно отношението си. Дано да ти става по-добре. -
Да се смееш ли, да плачеш ли? Комично обрисувана тъжна действителност.
-
Като етюд - майсторски написан и изигран. Играта обаче не е игра, а живот. Живот, който играе на есен. В първия момент само брутният вътрешен продукт ми се стори неуместно намесен, обаче в него видях още един зъб...не казвам че е паднал или пораснал, просто зъб, който стърчи в оголената уста... на каква цена се държи и той не знае, картофената каша помага може би. Два пъти погледнах дали не е хумористичен, но не е. От мен усмивка заради удоволствието от прочита. Поздрави, Владимир!
-
😊
Не, Силве, не уважаваш всяко мнение, иначе щеше да разбереш, че аз не ти налагам своето. Всъщност, следното мнение е на един човек, който познавах някога, не мое: “България е една гангрена. Бягайте далеч от тук”. Този човек беше милионер. Не защото беше много умен, беше платил цената за това. В България всеки закон се превръща в беззаконие, всяка добрина - в слабост. “Есен” е прекрасен разказ, който разказва за една бавна, но сигурна смърт. Смъртта на цяло едно поколение българи. Това е страшно, и никакви розови очила не помагат и никоя заблуда не е достатъчно добра, за да скрие лицето на истината от очите на всеки мислещ, и чувстващ дух. -
Ха така! Петре? Трябва ли всички да виждат и да усещат едно и също, докато четат? Защото, ако е така явно съм с розовия бинокъл. И в този, както и в други разкази на Владимир има от всичко, погледнато е многостранно, при това като читател, ми се струва, че имам право да споделя, кое ми се е откроило най-силно. Или нямам? Де да знам. Явно съм от щастливите, щом видях щастие в него, макар и по мой си начин. Поздрави все пак, уважавам всяко мнение и ако може по-полекичка с моето.
-
Търпение му е майката, Владимире, търпение...и прораснали картофи за обяд.
Какво забавление тук, Силве? Тази есен е преживяване за мазохисти...
Много слепота, много. А слънцето - ей го къде - грейнало отсреща. Тамън да го пипнеш с ръка. -
Благодаря, Силве, Деница, Пепи.
-
" Жена му, Василка, беше луда. Не напълно, само в рамките на обичайното за хора, прекарали три десетилетия в условията на социални реформи." - по-забавно определение за т.н. изгубено поколение" не съм срещала! Поздравления!
-
Много ми хареса!
-
На мен пък ми изглежда хубава есента на героите ти. Те са и са цветни, и променливи, и себе си, но най-важното - сгушени, като две листенца. С удоволствие прочетох. Харесах иронията, а фъфленето ме усмихна. Моето момченце и то фъфли много сладко в момента. Поздрави.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
