Хубав следобед. Есенен. Литват пожълтели листата над улицата. Придават цвят на сивотата й. И на хората по нея.
    Нареждам се на опашка пред бърза закуска "Дюнер". Арабите ловко въртят ножовете, режат късове агнешко, ухае, далеч се носи миризмата на печено. Загледан в глутница кучета, наредени на почетно разстояние от щанда, зървам зад тях мъж в сив шлифер, вехт панталон и тъмни очила. Седи търпеливо сред четириногите, не бърза за никъде. Денят за него е свършил още преди години, докато е строил светлото бъдеще на наследниците си. Тогава е избухнала ацетиленовата горелка, докато се е старал плана да изпълни, премии да заработи. Сега просто се наслаждава на ароматите, на шума на опашката;  да се чувства част от живота му е достатъчно. Не му е нужно повече. Може би само малко храна, но е свикнал и гладен да ляга. Неволно е станал фен  на лечебния глад, та и на шейсетте, които явно преминава, е запазил младежката си фигура. По обувките, обути на бос крак, стари и ожулени, личат следи от опит за скорошно почистване. Ризата му, макар измачкана, под разтвореният шлифер, изглежда чиста. Няколкодневната му брада, посребрена, неоформена, придава на лицето му страдалчески, но одухотворен вид. Като че ли бръчките по челото не са от неволи, а за да изглежда замислено, придават му мъдрост.
    Опашката помръдва, бързат хората, десетина са, а все едно пред стадиона тълпата виждам, на път за вечното дерби. Пристъпват от крак на крак, люшкат се неспокойно, наляво-надясно. Отпред се смушкват нещо, сгълчават се, някой споменава нечия майка, избухва караница.

   Патрулната двойка полицаи не забелязва нищо нередно, съсредоточени са от разговор по уоки -токито. Отминават тътрейки крака. Веднъж да стигнат колата, пеш не е работа.
    Пред мен още петима до заветния шибър. Ухае, та се не трае.
    Вратата на фургона се отваря, излиза момче в омазнена престилка. Големите петна кетчуп са като кървави пръски  всред грунда от майонеза.Трудно е да се определи цвета й. Момчето носи кесийка.
   - Къци, къци! - мами кучетата, доближават го настървено, но с недоверие. Хвърля им мръвки, внимава да не пропусне някое, отпраща ги. Явно не им е първица. Всяко поема пая си и го сдъвква в движение. Надолу, към пристанището, нагоре, към гарата. Към следващия щанд за бърза закуска, подсигуряващ съществуването им.
    Незрящият остава сам. Без конкуренция е. Момчето не го и забелязва. Хлопва отново  вратата на фургона.

   Шишът с месото се върти, разнася апетитна омая на две пресечки от тук. Блестят ножовете на арабчетата, бързо, делово. Подхвърлят нещо неразбрано, смеят се гръмогласно, почти по балкански. Капки пот се стичат почелата им, киното отсреща е отворило след прожекцията, върволицата се изнизва на два потока, единият се насочва към "Дюнер"-а. Високият оглежда месото, разтревожен е, звъни по телефона, разпалено обяснява нещо. Няма да стигне за всички, трябва срочна доставка. След мен вече над двайсет човека, пред мен трима. Слепият мъж е встрани, на безопасно разстояние.
    Жълти, листата придобиват неочаквания цвят на вечерта, която бърза за следващата прожекция. Къс е есенният ден, бързо се мръква. Светлините от неона неангажиращо сочат посоки за началото на нощен живот. Преминават група младежи, засмени, бързащи за някъде, шумни. Богат е изборът им, купонът за тях едва сега започва.
    Най-после идва редът ми. Момчето ми бърбори нещо припряно, не го разбирам със скромните си познания по арабски, а и той не набляга много на българския, сменят табелата, зачеркват цената на нарисуваното парче мръвка, аха, свършило е,  а няма доставка. Какво остана, питам, сочат фритюрника, пържени картофки и огромни листа маруля. Вземам две порции от първото, не ми се спори, махам се от опашката, търся с поглед мъжа в шлифера. Там си е, приближавам, докосвам го. Обръща глава към мен, лицето му отблизо изглежда още по - бледо и изпито. Поставям в ръката му кесийката с картофките, опитвам се гласът ми да не прозвучи съжалително. Напротив, нехайно, все едно всеки ден ми с случва да го правя:
  - Приятел,  от фургона ти пращат това.
   Кимва с глава, нищо не казва, а знае, че го лъжа. Момчетата никога не се сещат, те са слепи за него. Може би, ако беше куче...
    Остава все така, с леко вирната брадичка нагоре, все едно загледан в нещо над покривите. Застанал до него, също поглеждам. Виждам само ожуления калкан на съседната сграда, а над него бледото лице на луната.
    Какво интересно може да види незрящ в безизразния й лик?
    Откъм Дунав подухва, потрепвам, пронизва ме, все едно е декември.
    Такова е и в душата ми, студено и замръзващо.
    По улицата се задават няколко кучета. Мъкнат се мързеливо, нахранени са за днес, търсят топлината на греещият от пълни витрини град.

*  *  *