Oct 16, 2007, 8:37 PM

Есенен вятър 

  Prose
1367 0 5
1 min reading
Той очакваше да чуе нещо... Каквото и да е... Но тишината пилеше съзнанието му като с трион, разполовяващ вековен дъб...
Вятърът си играе безмилостно с крехките листенца на дърветата, а мракът обгръща всичко наоколо и едва блещукащата светлина от уличната лампа прави света да изглежда злокобен...
Думите бяха толкова необходими в този прекалено дълъг миг, но така и не идваха... Изглежда се бяха изчерпали... Дали наистина са нужни? Не е ли достатъчен дори само един жест?
Те вървят вплели ръце една в друга, всеки потънал в бездънната яма на подсъзнанието си. Там, в дълбините на необозримото, те са себе си. Без лъжи и преструвки, без грим и без дрехи. Единствения оазис, където се чувстват у дома си.
Той вижда себе си преуспял и привидно удовлевторен от постигнатия успех. С години кроените планове най-накрая са се реализирали и остава само насладата. Кабинетът, обзаведен по последен писък на модата, бе сега неговото убежище, прикритие - осигуряващо му бягството от реалния свят и отварящо му ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Янка All rights reserved.

Random works
: ??:??