Той очакваше да чуе нещо... Каквото и да е... Но тишината пилеше съзнанието му като с трион, разполовяващ вековен дъб...

            Вятърът си играе безмилостно с крехките листенца на дърветата, а мракът обгръща всичко наоколо и едва блещукащата светлина от уличната лампа прави света да изглежда злокобен...

            Думите бяха толкова необходими в този прекалено дълъг миг, но така и не идваха... Изглежда се бяха изчерпали... Дали наистина са нужни? Не е ли достатъчен дори само един жест?

            Те вървят вплели ръце една в друга, всеки потънал в бездънната яма на подсъзнанието си. Там, в дълбините на необозримото, те са себе си. Без лъжи и преструвки, без грим и без дрехи. Единствения оазис, където се чувстват у дома си.

            Той вижда себе си преуспял и привидно удовлевторен от постигнатия успех. С години кроените планове най-накрая са се реализирали и остава само насладата. Кабинетът, обзаведен по последен писък на модата, бе сега неговото убежище, прикритие - осигуряващо му бягството от реалния свят и отварящо му вратата към една ветровита есенна нощ...

            Тя, погълната от неясните си мисли, се връща отново към онзи далечен морски бряг, който е първопричината за настоящите събития. Нощният морски бриз си играеше с косата й... Сърцето й отново трепна като го видя да приближава - силует с изключително голяма магнетичност, устойчивост и непоколебимост. Споменът за танца под звуците на разбиващите се вълни изпълни цялото й същество с опиянението на любовта...

            Изведнъж есенният вятър разпръсна мъглата от спомени и я върна на улицата с бледнеещата светлинка от нощната лампа...

            Усетила леко потрепване във вплетените ръце, подсказващо й отговора, тя осъзна, че настоящето също би се превърнало в частица от мъглата, ако не направи усилие да го задържи...

            Лека целувка по така желаните устни, погледи, изразяващи неказаните думи и едно сбогуване, което поражда болка...

            "Обичам те!"... каза тя... Ала и тези думи вятърът отнесе надалеч както спомените...

            Години по-късно, останал сам в кабинета с изглед към града, погълнат от мечи, той дочу леко потропване и отвори едното крило на прозореца. А навън бе ветровита есенна нощ...

            Чак сега вятърът му позволи да чуе онези уж неказани думи...

            Уви, твърде късно!...