Краят на лятото бе дошъл. Студеният есенен дъх вече се усещаше всяка вечер, когато хората сядаха на брега на морето за да се насладят на последните топли дни.
         Там, точно на брега на синьото море стоеше малка, сива къща, сгушена зад голям дъб. На прозорците ѝ имаше стари, дървени кепенци. На двора, растеше красива, снежнобяла камелия. Малките ѝ, перлено бели цветчета, свенливо се подаваха зад зелените ѝ листя. Капризната красавица привличаше последните пчели, които излизаха от кошера да съберат мед за дългата и студена зима, която предстоеше. Те неуморно кръжаха наоколо, вечно бързаха, нямаха и миг почивка. Голямата смокиня, отрупана със сладък и ароматен плод, стоеше в своя ъгъл на двора от много години. С големите си, зелени плодове, привличаше осите, които пробиваха смарагдовата им обвивка и пиеха от червената им, сочна сърцевина. Една врана стоеше спокойно на клоните ѝ, оглеждаше се наоколо. Това бе домът ѝ от много години и тя обичаше тези последни топли дни преди прекрасната, многоцветна есен. Долу под клоните на смокинята, растеше малка палма с красиви зелени клони. Бяха я насадили едва миналата година и тя се дивеше непрестанно на всичко наоколо. Обичаше сладкият, упойващ аромат на прекрасната лилава роза. Тя се бе увила по една голяма, желязна арка. Красивите и цветчета опсипваха дължината на арката. Там някъде по средата, се събираше със своята сестричка, розовата роза. Двете образуваха магическа, благоуханна картина, която радваше окото и успокояване умът.
         Там до тези нежни красавици, растеше и крушата. Бе отрупана със своите големи и сладки плодове, които бяха натежали на крехката ѝ снага. На астмата, растеше една голяма лоза. Тя  бе родила лилави гроздове. Оси и пчели дупчеха с хоботчетата си гроздето, а сладки ароматни капчици капеха по плочките отдолу. Там на сянка лежеше голяма черно-бяла котка. Четири малки, пухкави котенца се катереха по гърба ѝ, милваха я с малките си главици. Те подскачаха наоколо с неизчерпаемата енергия на младостта.
         Две деца-момче и момиче тичаха и се гонеха наоколо, волни като вятъра, свободни като птички. Момчето бе по-голямо, облечено в тъмно-сини къси панталони и жълта блуза. Медено-русите му коси му придаваха особен ангелски вид. Дяволското пламъче в очите му веднага опровергаваше това първо впечатление. Момичето имаше гарвановочерни коси, които контрастираха със снежно бялата му кожа и сините като морето очи. Бе облечена в тюркоазена къса рокля, красива като цвете.
         На една пейка пред къщата седеше жена с дълги кестенява коси и синьо-зелени, магнетични очи. Бе облечена в червена рокля и въпреки, че косите ѝ бяха започнали да се обсипват със сребро, приличаше на ангел. Това и няколкото малки бръчки около красивите ѝ очи я правеха някак мистериозна. По бузата ѝ се търкулна една единствена сълза.
      При мисълта за съпругът си, който бе починал преди година, Милена винаги се натъжаваше. Единствено мисълта за децата ѝ все още я крепеше и я караше да продължи напред. Когато погледнеше сина си, си спомняш за него. Косите му бяха в същият меден цвят, а кафявите му очи блестяха в лукаво пламъче.
    Един ден замина в чужбина и се отдалечи от тях. Обаждаше се понякога и пращаше пари всеки месец. Тогава, Милена разбра, че той си имаше друга. Не посмя да му поиска обяснение, защото се надяваше, че той ще се осъзнае и ще продължат напред поне заради децата.
   Една зимна вечер телефонът ѝ иззвъня. Чу отсреща непознат женски глас, който сухо ѝ изказа съболезнования за смъртта на мъжът ѝ. Тогава, точно преди година и половина, нейният свят се срина. Болезнената буца от предателството, се впи в гърдите ѝ и се загнезди там до днес.
   Мъжки глас я извади от унеса. Пред вратата стоеше нейният съсед Борис с дъщеря си. Той също бе загубил съпругата си преди две години:
    - Добър ден. Можем ли да поиграем с вас?
   - Да, разбира се-отвърна Милена.
   Те влязоха, а малкото чернокосо момиче се приближи бавно към двете ѝ деца, които я посрещнаха с радост. Борис седна до нея без да откъсва очи от нейните. Тогава тя за пръв път го видя. Черните къдрави коси бяха разрошени. В тях личеше среброто, подарено от времето. Очите му с цвят на черен шоколад, блестяха по особен начин. Този блясък, Милена бе виждала преди години в очите на съпруга ѝ. Борис бе висок и силен, имаше някаква особена харизма, която бе обезоръжаваща.
    - Много си красива днес-прошепна той съвсем близо до ухото ѝ.
    Милена се усмихна, изчерви се, усети как стомахът ѝ се сви. Буцата, която я задушаване, сякаш изчезна. За пръв път се почувства отново жива и не искаше това усещане да изчезне, не ѝ сега. Поне днес можеше да си позволи отново да обича....