Aug 11, 2011, 4:21 PM

Есета 

  Prose » Narratives
604 0 1
3 мин reading

 

Ваня мислеше, че всичко вече му е разказала, но продължаваше да се събужда и в главата й да звучи поредното писмо. Благодарна му беше, че не реагира с крясъци и обвинения. В редките случаи, когато й бе отговарял, сърцето й щеше да се пръсне от ужас, преди да отвори писмото му.

Наскоро бе гледала филма "Маркиз дьо Сад". Главния герой го бяха затворили в една лудница, но пак не можеха да спрат неистовото му желание да пише истории. Когато му взеха всички средства за писане, той продължи да реди историите си с помощта на пилешки кости и вино върху чаршафите. След като му взеха всички чаршафи и всички дрехи, той продължи да пише по стените с екскременти.

Ваня написа есе. Не го беше правила от ученическите си години. От списанието, в което го публикуваха, я наградиха с посещение на ресторант. Да отиде с Николай на ресторант беше едно от нещата, за които си мечтаеше, а сега нямаше как да се случи.

В момента, в който видя, че са го публикували, Ваня още веднъж преживя за секунди всичко онова, което я накара да пише. Седнах в градинката зад хотел Хилтън (близо до офиса й) и горчиво се разплаках. Емоциите й идваха без конкретни представи, а така направо и късосъединително. Написа имейл на М. А., като й каза само, че ще й бъде приятно да споделят една награда. Не й каза нищо повече. Знаеше, че Николай имаше специално отношение към М.А. Бяха работили дълги години по проблемите, които съкровено го вълнуваха. Той много искаше и Ваня да работи заедно с нея. Някак си ги поставяше под общ знаменател. Ваня винаги бе искала да го пита, а така и не успя, М.А. някаква роднина ли му беше? Чисто интуитивно усещаше, че М.А. вероятно изпитваше чувства към него. Видя я как се разплака, когато наскоро споменаха за Николай и именно това накара Ваня да я покани на ресторанти. Тя не й отговори. „Има право да изпитва своите чувства и да бъде сама с тях" - каза си Ваня.

Заведе децата си на въпросния ресторант. Каза им, че е спечелила томбола. Те бяха очаровани. Ресторантът беше много изискан; от онези, в които една маса се обслужва от 3-4 келнера, само мъже. Ваня винаги се бе питала дали децата й щяха да застанат на нейна страна, ако бяха разбрали... Изкушаваше се да си мисли, че да. За тях тя беше най-прекрасната, най-добрата и грижовна майка, и не можеше да греши. Спомни си как Николай говореше за собствените си деца: "Те си ме знаят... Те са ми свикнали...". Така ли беше наистина?

Когато животът я пуснеше в центрофугата си и я изстискваше до капка, тогава Ваня имаше най-голяма нужда от Николай. Знаеше че физически вече го няма, но по някакъв необясним начин бе оставил толкова дълбок отпечатък в мозъка й, че й се струваше, че това е единственото материално нещо, което й е останало от него. Не снимки, не написани книги, не дори записите, които така старатерно правеше на своите трудовe... «Само децата му са по-трайни материални следи в живота от отпечатъка на чувствата в душата ми» - мислеше тя. Ваня дори допускаше, че другите ще го забравят, защото животът върви напред, следвайки тенденцията на средното ниво. Николай умееше да стимулира хората да се развиват и това беше най-ценното за всички

Добре беше, че времето посипва с прах спомените й. Така те бяха по-малко болезнени. Това, че си позволяваше да пише, също страхотно я успокояваше.

"Ако някога имаш нужда да споделиш нещо с някой непознат, можеш да ми пишеш" - и Ваня завърши поредното си писмо.

© Павлина Гатева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • "Когато му взеха всички средства за писане, той продължи да реди историите си с помощта на пилешки кости и вино върху чаршафите. След като му взеха всички чаршафи и всички дрехи, той продължи да пише по стените с екскременти."

    !!!

Random works
: ??:??