2 min reading
Събудих се малко преди изгрев, стреснат от споходилите ме през нощта сънища. Небето надничаше иззад прозореца – отгоре хладно синьо, по-надолу прасковено, пронизано от златисти нишки, чакащо жаркото слънце. Сърцето ми биеше учестено, чувах го в ушите си. Леко се надигнах и се загледах в прозирната омара, предвещаваща горещ августовски ден. Гърдите отново ме боляха с онази тъпа, тежка болка, насложена сякаш с векове и въпреки това така скорошна, че пареше като жив въглен. А очите ми бяха все така в примката на полусъня.
Паметта ми се белеше. Фини частички се отлющваха, падаха в безкрая и после отново се връщаха, ясни, огнено очертани, красиви. Като змия, дълга, силна и люспеста, умът ми непрестанно сменяше кожата си от спомени и отдолу изникваха все нови и нови, старите оставаха за миг забравени, после се възраждаха и всичко се повтаряше. Малки, но осезаеми пръстчета, меко драскаха съзнанието ми с нокти и така го поддържаха будно дори в съня, дори докато спях чувствах, знаех, мислех. Пр ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Виктор. На зазоряване. Скръб. Надежда. Слънчев лъч...