Събудих се малко преди изгрев, стреснат от споходилите ме през нощта сънища. Небето надничаше иззад прозореца – отгоре хладно синьо, по-надолу прасковено, пронизано от златисти нишки, чакащо жаркото слънце. Сърцето ми биеше учестено, чувах го в ушите си. Леко се надигнах и се загледах в прозирната омара, предвещаваща горещ августовски ден. Гърдите отново ме боляха с онази тъпа, тежка болка, насложена сякаш с векове и въпреки това така скорошна, че пареше като жив въглен. А очите ми бяха все така в примката на полусъня.
Паметта ми се белеше. Фини частички се отлющваха, падаха в безкрая и после отново се връщаха, ясни, огнено очертани, красиви. Като змия, дълга, силна и люспеста, умът ми непрестанно сменяше кожата си от спомени и отдолу изникваха все нови и нови, старите оставаха за миг забравени, после се възраждаха и всичко се повтаряше. Малки, но осезаеми пръстчета, меко драскаха съзнанието ми с нокти и така го поддържаха будно дори в съня, дори докато спях чувствах, знаех, мислех. Пр ...