Феликс

Градът заспиваше бавно. Една след друга казанлъшките улици опустяваха в този късен час. Те биваха последвани от изгасването на  електрическите крушки в хорските жилища, но една представителка на този вид електрически уреди не следваше общия пример. В стаята, която тя осветяваше, едно момче на възраст около шестнайсет години неуморно „шеташе”  по клавиатурата на своя компютър. Въпреки зомбирания поглед, който бе вторачил в монитора, момчето не забелязваше правописните грешки, които се получаваха в иначе така заинтригуващия писан от него текст. Момчето беше само по долни гащи, целият плувнал в пот, която се стичаше по кльощавото му тяло. След още няколко минути непрестанно писане, той отпусна пръсти върху клавиатурата и огледа „създаденото” от него. В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе мъж на около петдесет години, с черна коса, сред която се личаха няколко бели косъма. Човекът огледа смръщено момчето

- Няма ли да си лягаш? - попита още по-смръщено възрастният човек - Почти два през нощта е.

- Тате… ся довършвам един разказ

- Станиславе, стига с твоите глупости, ве.

- След малко, ти казах.

- Хубаво, но ако после пак стана и те видя на тоя компютър, ще изхвърчиш през прозореца заедно с него.

- Хубаво.

Мъжът излезе от стаята, като тресна врата след себе си. Момчето изгледа отегчено това действие, след което се върна към предишното си занимание. Изписа около половин страница текст, като прочете последното изречение около седем пъти и промени няколко думи. От кестенявата коса на Станислав капеха едри капки пот, които се разбиваха върху клавишите на клавиатурата, но младият писател не  им обръщаше никакво внимание. Като прочете последния параграф един два-пъти, прескочи един ред и написа „Феликс, 23 септември”. След което запамети текста и изключи компютъра. Младежът разтри уморено кафявите си очи, след което се насочи към намиращото се в стаята легло…

- Ставай - крещеше малко копие на Станислав, облечено в синя пижама - Ставай! Искам да ям.

- Умри - каза сънено каза младият писател, който се явяваше по-голям брат и бавачка на малкото „чудовище” - Колко е часа?

- Почти девет. Мама каза да ми направиш закуска, после обяд и да ме изпратиш до училище.

- Училище!?!

- Да… едно такова, в което децата научават много неща.

- Знам к’во. Забравих, че сме почнали. Въ’ри виж хладилника, аз идвам след малко.

- Мама каза, ти да направиш всичко.

Момчето стана от леглото, като събори по-малкия си брат на земята и с ритници го изпрати до вратата. След това набута завивките от леглото в близката ракла и се облече. Самото облекло не представляваше нищо особено, стари джинси, черна тениска и карирана риза. Станислав прегледа набързо снощното си произведение като редактира една-две думи, а след това отиде да направи закуска. Апартаментът беше значително просторен, а самият блок, в който се намираше, бе разположен на главната улица на града. След няколко минути прекарани с брат му, тийнейджърът отново седна пред своя верен компютър като отново заоглежда разказа си. В този момент получи поща, а в имейла  се казваше:

„Феликс, ти си върха. Двете части от трилогията ти „В търсене на Зария” бяха невероятни, надявам се да завършиш третата скоро. Бих се радвал ако прегледаш някои мои неща.

С много респект, Били”
Шестнайсетгодишното момче леко се усмихна, но погледът му не трепна. Бе свикнал с такива имейли. Получаваше поне по десет на седмица. Причината бе проста, Станислав имаше доста свободно време през ваканцията и го бе отдал в писане на разкази. Момчето беше на мнение, че въпреки неуспеха на първия му, кръстен „Битката”, писането бе едно от малкото неща, които му се отдаваха, доказателство за това бе трилогията „В търсена на Зария”, която му донеса слава в няколко форума, а спечелването на два конкурса за фантастичен разказ го караха да си мечтае за бъдеще на журналист или писател. Тийнейджърът завършваше „публикуването” на новия си разказ в любимия му литературен форум, когато брат му налетя в стаята.

- Стан, Стан - пищеше малкото момче.

- Да? - младият писател дори не погледна брат си.

- Напиши ми домашната.

- А вълшебните думички?

- Моля те, бате Стан.

- Хубаво.

На Феликс му харесваше да го наричат бате Стан, но предпочиташе творческия си псевдоним. Момчето написа домашните на брат си за по-малко от половин час, все пак материалът за трети клас не беше толкова труден, колкото този за десети. Последва четене на положителни отзиви на завършващата част от „В търсена на Зария”, което много трогна Стан и той тръгна доволен на училище.

Самото то бе Природо-математическа гимназия „Никола Обрешков”, която бе доста на далече в сравнение с училището на брат му ОУ „Никола Вапцаров”, делящо сграда с гимназия „Петко Стайнов”. Докато чакаше началото на учебните часове, десетокласникът завистливо гледаше как момче от съседния клас разполага с неговата мечта- „ем пе три плеър”. Феликс би сторил почти всичко, за да притежава един от тях и да слуша музика по пътя, но тези джаджи бяха все още новост и доста скъпи. Блянът му тях бе прекъснат от идването на други представители на неговия клас, също като Стан - информатици.

Часовете минаваха спокойно под вещото командване на смахнатите преподаватели, работещи в това училище, чийто физкултурен салон би бил скоро построен. Звънецът за голямото междучасие леко повдигна духа на молещите за още ваканция ученици. Стан бе решил да не се блъска с другите в достигне на завидната цел - цигари, дъвки и останали в училищното барче сандвичи. Феликс и най-добрият му приятел от класа Наско, който бе от малкото знаещи, че той е „митичният писател”, зяпаха пред прозореца на класната стая

- Насе? - каза провлечено младият Стан - виждаш ли онова момиче там.

- Аха. Това е Ант. Знам я от писателския кръжок, който посещавам…

- Пак ли ония гейски истории?

- Не са. Много е интересно даже.

- Наз… какво ти помогна това? Сега пишеш в училищния вестник, който никой не чете.

- Това ме сети, че щях да ти предложа място там.

- Забрави… та за т’ва момиче. Мисля, че е много сладка… честно.

- Великият Феликс се влюби.

- Тихо ве.

- Споко.

- Проблемът е, че е като посещава писателски кръжок, не се знае дали ще хареса мен или Феликс?

- Това е добър въпрос.

- Защо не я пишат.

- Аз?

- Да.

- Еми… мога да ви запозная.

- Това е добре, а сега да сядаме, че даскалката идва.

                                                 ***

Следващите няколко часа минаха доста мудно. След часовете, Стан, Наско и още две момчета от техният клас повисяха малко заедно, разговаряйки за живота и…фентъзи игри. Някъде към 20.00 Феликс се прибра у дома, поздрави семейство и реши да провери за мнения. Въпреки похвалите, момчето не беше много доволно, искаше му се да пробие без кръжоци и други групови занятия. За изненада на момчето,  в пощата му имаше доста нови писма, но едно му направи наистина голямо впечатление.

„Скъпи Феликс. С интерес следях „В търсене на Зария”. Аз също се занимавам с писане и съм много очарована от твоето творчество като цяло. Бих се радвала да ми пишеш.

Ант, Казанлък”

Стан зяпаше екрана в продължение на няколко минути. През ума му мина мисълта, че това е шега на Наско, но когато отговори на имейла с благодарствено писмо, не след дълго получи още един имейл. Тийнейджърът си мислеше, че утре ще се реши всичко, но дали беше прав…

                                             ***

Стан не спа цяла нощ. Не толкова заради успеха на новия му разказ, а за това дали момичето ще го хареса. На сутринта свърши всичките си задължения и тръгна по-рано на училище. Замислен в своите бъдеще стъпки и седейки на училищната ограда, младия писател стъписано гледаше как Ант идва срещу него. Момичето беше високо, с къса, боядисана в червено коса и зелени очи. Денят беше топъл и тя бе леко облечена, нещо, което привлече погледа на Феликс. Момчето бе овладяно от мисълта, че тя знае много добре кой е той и те ще заживеят щастливо, докато смъртта ги раздели.

- Здрасти - измънка Стана, когато красивата млада писателка мина покрай него.

- Ъ… здрасти. А ти беше?

- Извинявай… припознал съм се.

Феликс изгледа момичето с празен поглед, докато тя не влезе в училищният ден. Изминаха няколко минути на размисъл, изпълнени с планове за самоубийство и минаващи баби с деца. Появата на Наско, който бързаше да предаде статията си за училищния вестник, освежи малко Стан. Двамата бяха „посрещнати” в фоайето от голяма тълпа ученици, които се бяха събрали пред един голям плакат.

- К’во се е случило - Феликс попита едно момче, но без никакъв реален интерес.

- Еми литературен конкурс. Награда от сто лева и участие на национален конкурс, а от там на международен.

- Мерси - младият писател се усмихна и се върна да каже новината на Наз.

- Ще участвам - зарадва се „журналистът” като чу новината - А ти?

- Едва ли…

- Но защо?

- Знаеш.

- Стига де, Феликс… ти ще разгромиш всички.

- Може би.

Двамата успяха да се доберат до класната си стая, където прекараха следващите няколко часа в сдобиване на нови знания. След края на учебния ден се повториха същите събития както вчера. Стан се прибра отчаян у дома и за малко не удуши брат си, който му се плезеше на влизане. След „Станиславе, не души брат си” Феликс отиде да провери пощата си, в която се мъдреше ново писмо от Ант, гласящо:
”Скъпи Феликс… смятам, че си много интересен човек. Би ли ми дал повече информация за теб, както и снимка.
Пращам ти безброй целувки.

Ант”

След изчитането на писмото Стан не мигна цяла нощ, а родителите му решиха, че е болен. На следващия ден момчето наистина вдигна температура, което го принуди да остане сам в стаята си, чиито стени бяха налепени с тапети на цветчета, украсени с няколко свежи плаката. След няколко мъчителни часове на скука, момчето усети познатото чувство, каращо го пише истории. Игнорирайки болящата го глава, Стан се захвана за клавиатурата и новата му идея. В продължение на няколко минути написа около половин страница, но се почувства зле и се отказа. Беше си наумил да спечели литературния конкурс и се зае с изграждане на сюжета…

Феликс изкара няколко дни у дома, подтиснат от ставащото и мечтаещ да се върне на училище. На същият този дългоочакван ден, младия писател накара Наско да го заведе в „прочутия” му кръжок, за да може Стан случайно да се сблъска с Ант и да покаже на какво е способен. Двете момчета отидоха в малка сграда в близост до градското читалище. Стените и бяха покрити с плакати, саморъчно направени от възпитаниците на различните школи. Феликс усещаше как се клати парапета на стълбите, по които се изкачваха. Двамата приятели се озоваха в малко антре, където има две врати. Тази от ляво имаше надпис „счетоводство” и Стан се досети, че едва ли са за там. Секунди по-късно момчето се бе издърпано от приятеля си в отсрещната стая. Това беше не голямо помещение, което бе слабо осветено, защото пердетата бяха пуснати, а така бе по-удобно за творчество. Стан много мразеше думата творчество, той смяташе, че може да се нарече творец само след смъртта си и то ако има поне четири „бест селъра”. Момчето бе леко притеснено, когато усети как няколко любопитни погледа се бяха втренчили в него и го изучаваха внимателно, техните притежатели се оказаха три момичета на възраст около петнайсет години, които започнаха да си шушукат, щом Феликс се обърна.

- Стан, ела за малко - повика го Наско, който явно говореше с ръководителката на кръжока - госпожо Илиева,  нека ви представя моят приятел Станислав, който има голямото желание да се присъедини към нашата школа.

Феликс се ръкува с ръководителката, която беше трийсетгодишна дама, отдадена на литературата и притежаваше мило изражение. Тя се зае да му разяснява целта на кръжока, докато той оглеждаше с отегчение. В следващия момент се здрависваше с току-що влязлата Ант, която го изгледа странно, нещо, което накара младия писател да се смути. Няколко минути с Наз си тръгнаха от кръжока, като Наско не продума нито дума по пътя.

- Та мерси, че ме доведе - Стан се опита прекрати неловкото мълчание.

- Не е честно.

- Кое?

- Ти си много талантлив и ще харесаш на всички и ще спечелиш литературния конкурс.

- Може…

- Хъм… не искам повече да идваш с мен в кръжока. Ти си ми приятел, но спечелих уважението на другите с много труд, а ти дойде и г-жа Илиева вече ти се възхищава.

- Пич… тя въобще не знае кой съм. Просто беше любезна.

- Но ще узнае, нали? Ти искаш да се проявиш, за да впечатлиш Ант… вече се познавате…

- Но…

- Ако си ми приятел.

- Ок. Няма да се пръквам повече.

Остатъкът от пътя мина в мълчание. Двете момчета се разделиха близо до поликлиниката и се прибраха по домовете си. Феликс се чудеше как приятелят му може да изрече такива думи, когато влезе в стаята си, почувства, че трябва да запише нещо към своя нов разказ. Присъствието на брат му пред компютъра усложни процедурата и младият автор се принуди да рита малкото зверче докато то само не избяга от стаята. Момчето погледна умно компютъра и се зае с своята история. Неочаквано топлият ден затрудняваше мисленето му, момчето усещаше как мозъкът му се „сварява” от жегата. Бяха минали часове от терора над малкия му брат, но Станислав не ги бе усетил. Докато осъзнаваше колко време е минало, вратата се отвори. Баща му го гледаше злобно.

- Ти няма ли да ядеш ве?

- Ей ся идвам.

- На тоя компютър си по цял ден…

- Добре де, идвам.

Момчето тръгна към кухнята, следвано от стареца си, който не вярваше, че има писателски талант. Може би, защото не бе прочел нито едно от творенията на сина си. Вечерята мина спокойно. Феликс бе толкова уморен, че веднага след нея се понеси към света на Сънчо…

                                                               ***

Докато младият писател спеше, един друг младеж се трудеше здраво над красива рисунка на архангел воин.  Момчето се казваше Стефан и бе от класа на много обичната Ант. Младият Художник и талантливият писател не знаеха за своето съществуване… всъщност се познаваха под имената Феликс и Ахил в форум за изкуства, но не подозираха, че са от едни град или училище. Но сега Стефчо, както бе наричан, имаше идея, включваща неговия виртуален познат. След като завърши рисунката си, момчето разтръска дългата си руса коса, от която се изсипа дъжд от пот, после седна пред компютъра и записа:

”Здрасти, Феликс. Имам идея за комикс. Смятам, че с твоите разкази и моите рисунки това може да се реализира. След като сме готови с първите два-три броя, ще ги пратим на Зубро ледника”

За радост на Стефчо, Феликс не можеше да спи и реши да провери дали има имейл от Ант, но и този го накара да се усмихне. Човек, който го въвлича в плановете си, включващи и мистичен автор на фентъзи и фантастика. Зубро Ледника бе легенда в виртуалното общество на младите творци. Легендите гласяха, че бил самият Иванов, главният редактор на списанието „Фантастични приключения”, публикуващо разкази и комикси на читатели. Като помисли малко, Стан реши, че ще извлече ползва от това сътрудничество.

„Мерси. Аз живея в Казанлък. Казвам се Станислав. Уча в местното МГ и съм десети клас. Чакам още инфо за комикса”

След като изпрати съобщението, момчето отиде да изпие чаша студена вода, а след което заспа.

                                                               ***

Стефчо живееше почти на края на града, близо до така наречената „циганска махала”. Момчето не се притесняваше много от този факт, въпреки че си беше страшно да си прибираш сам след десет вечерта. Сега момчето крачеше бодро, за да се срещне с новия си партньор. Младият художник реши, че няма смисъл да пише ново писмо и разчиташе на късмета си в разпознаването на Феликс. Стефчо реши да мине през класната стая на Стан, защото така ще има повече шанс да го срещне. За негова радост младият писател беше там и двамата се отдадоха на разговори за бъдещия им проект, под зоркото око на Наско.

                                                               ***

Изминаха две седмици. Феликс и Ахил бяха готови с три броя от своя комикс, които вече бяха изпратени на Зубро Ледник. За тяхна радост, той наистина се оказа редакторът Иванов, а техните произведения вече попълваха страниците на списанието. Също така интересът около литературния конкурс. Наско бе изпратил своя разказ на тема фентъзи, но Феликс си мълчеше относно този въпрос. За сега очакваше срещата с Зубро Ледника относно комикса, правен заедно с Ахил. Двете момчета трябваше да отидат в столицата, където в малка канцелария ги чакаше многоуважаемият редактор. Той беше мъж на около трийсет години, леко брадясал, с руса коса и зелени коси. При вида на офиса му лесно можеше да се направи заключението, че Ледник е доста разпилян човек, но не и неграмотен грубиянин. Г-н Иванов с интерес оглеждаше току-що влезлите в канцеларията му момчета и двамата бяха облечени в черно, изглеждащи леко притеснени.

- Седнете, момчета - каза редакторът - Как пътувахте?

- Добре - отговориха двамата в един глас.

- Това е хубаво. Нека минем по същество… вие правите много добър сай-фи комикс.

- Мерси.

- Та… ние от редакцията решихме да ви предложим договор, в който се казва, че ние ще публикуваме вашите творби в дванайсет поред броя, вие запазвате всички авторски права и се задължавате да направите съответни брой в срок…

- Какво печелим? - прекъсна го Феликс.

- Всеки от вас получава по двайсет лева като хонорар за брой.

- Не е зле.

- Така е. Аз смятам, че двамата имате бъдеще. Сега нека ви черпя по нещо и да оформим формалностите…

                                                               ***
Дойде денят на прочутия конкурс. Стан така и не успя да се „докопа” до Ант. Все пак сега имаше по-важна работа. Наско бе сигурен, че ще спечели конкурса, а Ахил… на него не му пукаше. Трите момчета влязоха в градското читалище в 19.56, минути преди да започне церемонията. Феликс видя много познати лица, навярно примамени от голямата награда. На сцената се появи директорът на читалището, който започна реч.

- Дами и господа… този конкурс се провежда за втора поредна година. Тази година с удоволствие ви представям известния редактор г-н Васил Иванов, който ще връчи наградата.

Тълпата заръкопляска, докато Ледник ставаше от стола си и се насочваше към трибуната. Той се усмихна на Феликс и Ахил, които седяха на първия ред и бяха обзети от неудържим смях при вида на редактора. Той беше добре облечен, избръснат и сресан.

- Добър вечер - каза усмихнато г-н Иванов - та победителите са:

На трето място Антоанета Лалева. Класира се за националния конкурс, където ще требва да напише есе по тема - погледът на Наско се стрелна към Ант, която изглеждаше много горда от себе си - на второ място е Димитър Митев с неговия разказ „Почти идИално”, той също продължава напред в конкурса плюс награда петдесет лева. Сега настъпи важният момент… победителят е Феликс… Станислав Антонов. Нека дойде при мен.

Стан бе изгледан смаяно от публиката и най-вече от Ант и Наско, докато Стефчо бе на крачка да падне на земята от смях. Феликс наистина бе пратил разказ, но го съмняваше да е толкова добър. Когато отиде при Ледник, му стисна ръка и прошепна:

- Предполагам, че това е остатъкът от комисионната ми.

- Нищо подобно - усмихна се редакторът - аплодирайте победителя…

                                                               ***

Феликс и Ахил излязоха значително доволни от библиотеката, докато Нас си тръгна сам преди тях. Двете момчета бяха решили да празнуват, но сега Ант стоеше пред тях. Бе застанала между тях и стълбището. Феликс просто я гледаше смаяна и не смееше да каже и дума.

- Не знаех, че ти си  Феликс. Прости ми, моля те.

- Ако не бях талантлив писател… нямаше да го кажеш, нали?

- Не е вярно.

- Ха - намеси се Стефчо - от един клас сме, а не ме признаваше за човек, докато не разбра, че познавам Феликс и правя комикс.

- Моля ви… това беше минало.

- Ще се видим на конкурса… скъпа. Искам  момиче, което да хареса мен, а не Феликс.

Двете момчета продължиха по пътя си, като след малко се изгубиха в тълпата, щукаща по главната улица на града.

Били Адър                                                                                                               4.09.2007