“Няма Ви нищо, в топ форма сте”

Жълтите му очи ме погледнаха насмешливо. Чувствах се ужасно глупаво и не на място. Дойдох на срещата с този човек, уж за да уреждам друг да се види с него, а той ме почна още от вратата: “При мен хората идват и питат. Три са нещата които за важни – здравето, любовта и работата. Вас кое Ви интересува?”

Хвана ме натясно. Избрах здравето, като най-безопасен аргумент:

...”Ъ-ъ-ъ, капе ми косата...” - подех неуверено... Той веднага започна да се смее, даже ми го каза: „Разсмивате ме! Аз казвам дали сте зле или не. Изправете се!” Повелителният му тон не оставяше място за съпротива. Изправих се безропотно. Последваха пет минути на пълно мълчание, в които той ме обикаляше, размахваше ръце около определени части от тялото ми – първо главата, после лицето, шията, спря се за малко върху гръдния ми кош, изсумтя. Придвижи енергично ръцете си към зоната на корема ми и изохка. Продължи надолу към коленете, глезените, след което енергично се изправи и си седна на стола. Подпуши отново запалената преди сеанса цигара и тогава промълви фразата, която отекна в съзнанието ми почти като обвинение:

”Няма Ви нищо, в топ форма сте. Намерих слаб плексит, леко старо срастване на белия дроб в дясно – намалете цигарите. Имате проблем със супичките...” – говореше толкова тихо, че чак се наведох напред, за да чуя думите му (“Какви супички, за бога?”) Той продължи: "... колит имате, който ви създава проблеми и предизвиква пълнеенето Ви. Но това не е страшно. Когато този колит се възпали, притиска левия яйчник и оттам идва усещането за болка в левия ви крак. Имате и съвсем малка фиброма в ляво, затова, когато ви заболи, тичайте веднага при мен. Иначе сте ОК!”

Запуши в очакване на реакцията ми, като лукавите пламъчета от очите му не угасваха. Бях онемяла. И да исках да кажа нещо, не се сещах какво.

Запелтечих глупаво: ”Ама това с косата... защо ми е трудно от време на време...?” Пак ме прекъсна безцеремонно: ”Имате проблем, не знаете какво искате!” “Моля?!” - още по шашардисана, казах аз. “Не знаете какво искате” - повтори той убедено. Реагирах както обикновено, когато съм хваната натясно – отперих най-чаровната си усмивка. А вътрешно се смразих... беше вярно! Точно това ме доведе именно при него. Търсех отговор на нещо, което и аз самата не знаех какво е...

... не знам какво искам....

Набързо се сбогувах с него, буквално засрамена и потънала в ужасно неудобство. Приятелката, която ми беше говорила за този мъж, беше ходила при него по наистина сериозна причина – бяха й намерили тумор на матката. Разказа ми за необикновените си срещи с него, за удоволствието си от разговорите си, за това, че едва ли не чудодейно туморът й се е смалил и при поредните контролни прегледи лекарите са останали смаяни от този факт. Моментално бях привлечена от това чудо – може би защото самата аз имах нужда от чудо, което да ме измъкне от черната спирала, в която се намирах.

Изтърсих се един ден в кабинета, където той приемаше своите пациенти, с извинението, че искам среща за друг. И тогава останах поразена от жълтите очи, които ме огледаха внимателно и безпрекословенността му, с която ми назначи среща едва след три месеца.

Така, че ето ме сега, излизам от мизерния кабинет без прозорци и светлина, още по-объркана, отколкото влязох. Почувствах се като някаква разглезена лигла, която от скука се мъкне по екстрасенси.

Не беше така. Просто загубих себе си и отчаяно се опитвах да направя нещо по въпроса. Някой да ми помогне, да ме съжали, да ми обърше сополките...

Но, вместо това, получих здраво наритване по задните части...

Това си е то, Феномен!