Беше пролет. Дърветата бяха разцъфнали. Слънцето срамежливо се бе подало над белите и пухкави облачета. Прибирах се от работа и отново я срещнах - девойката, която всеки ден срещах по моста. Облечена беше в черно, бе тъжна както винаги и сълзички пробясваха в красивите и топли очи. Беше толкова тъжна всеки път, но умело прикриваше тази тъга. Щом срещнеше някой познат, тя се усмихваше. Имаше толкова красива и ослепителна усмивка, която може да разтопи всеки човек.
Един ден реших да я проследя. Тръгнах след нея по моста. Както винаги бе още по-красива. Вървеше бавно и спокойно, стъпалата и едва докосваха тротоарните плочи. Вятърът духаше и разпиляваше нежните и меки като коприна коси, по разголените и рамене. Приличаше на фея, облечена в черно...
Минахме моста и тя пое по една тясна пътечка, минаваща покрай ЖП линията и отвеждаща към реката. Вървях плътно зад гърба и, като нейна сянка, но тя дори и не ме забеляза...
Стигнахме до брега на реката. Аз се скрих зад едни храсти, за да не ме види и я наблюдавах. Тя седна на един голям камък и се загледа към реката. Сълзи започнаха да се стичат по бузките и. Приближих се и я докоснах по рамото. Тя ме погледна, но не каза нищо... Загледа се в залязващото слънце и още по-силно заплака... Заговорих я. Но тя не ми отвърна нищо... Седнах до нея и гледах реката...
По едно време тя проговори... Започна да разказва за себе си...
Преди време била щастливо момиче, разхождала се по брега на реката, смеела се, събирала цветя... Но един ден животът и се завъртял на 360 градуса. Всичко потънало в мрак и тъга... Девойката загубила едни от най-скъпите за нея хора на този свят... Затворила се в себе си, изградила си собствен свят, целия мрачен, изтъкан от болка и тъга... Вместо усмивка да грее на красивото и личице, ледени сълзи се стичали от прекрасните и очи...
Съвсем неочаквано девойката попаднала на човек, който приличал много на нея душевно. Той харесвал мрака, както и тя, живеел в собствен свят, подобен на нейния... Започнали да си пишат писма. Писмо след писмо, тя чела с много по голям интерес... Неусетно се влюбила в непознатото момче... Времето минавало, любовта ставала все по- голяма... За щастие се оказала и взаимна... За жалост обаче, девойката и младежа били далече един от друг и никога не успели да се видят... Болка ги изгаряла отвътре, заради това, че няма как да са заедно всеки ден и да се радват един на друг... Момичето решило да сложи край на тази болка и се опитало да убие любовта си... Втълпила си, че е влюбена в друг и потънала в любовна авантюра. С цел да забрави голямата си любов, красавицата задълбочила толкова дълбоко връзката си, че почти била стигнала до брак... Но любовта към непознатия не умирала, а напротив - ден след ден ставала все по-голяма и по-силна... Болката се разраствала и завладяла изцяло сърчицето и душата и... Девойката не виждала изход от това и посегнала на живота си. В мига, в който се сблъскала със Смъртта, целия и живот минал пред очите и, осъзнала грешките си... Помислила си, че това е края и затворила очи... На сутринта се събудила и се чувствала нов човек, решен и изпълнен с воля да поправи всяка една грешка, дори и най-голямата... грешката да загърби любовта си. Тя била решена на всяка цена да си върне любовта на непознатото момче...
Без да се замисли дали ще нарани някого, тя сложила край на сериозната си връзка. Започнала да търси непознатия и успяла да се свърже с него... Двамата били толкова затъжени един за друг, че без да се усетят, цял ден си писали без да спрат... Минало се малко време, красавицата споделила, че все още обича виртуалното момче... То обаче, наранено от това, което му сторила преди време, затворило любовта си към нея в сърцето си и не искало да я изкарва отново на показ... Девойката със сълзи на очи, изпълнена с болка, разкрила душата си пред момчето, чрез няколкото стиха, които била написала за любовта им и за болката от нея... То се разчувствало и решило да и даде втори шанс.
Да обаче, болката не утихнала... Всяка вечер хубавицата плакала ли плакала, болката я подтискала отвътре и бавно я убивала... Двамата били далече и не можели да се виждат всеки ден...
Облечената в черно "фея на мрака" замълча... Загледа се отново към реката и заплака... Исках да я успокоя, но нея я нямаше... На камъка, на който седеше, стоях аз - облечена в черно, с коси разпилени по раменете ми от вятъра... Не съм разговаряла с никоя девойка, а съм плакала и съм разказвала на залеза и на реката за болката, която пронизва душата ми, за любовта, толкова голяма, а в същото време може би и невъзможна...