Беше пролет. Дърветата бяха разцъфнали. Слънцето срамежливо се бе подало над белите и пухкави облачета. Прибирах се от работа и отново я срещнах - девойката, която всеки ден срещах по моста. Облечена беше в черно, бе тъжна както винаги и сълзички пробясваха в красивите и топли очи. Беше толкова тъжна всеки път, но умело прикриваше тази тъга. Щом срещнеше някой познат, тя се усмихваше. Имаше толкова красива и ослепителна усмивка, която може да разтопи всеки човек.
Един ден реших да я проследя. Тръгнах след нея по моста. Както винаги бе още по-красива. Вървеше бавно и спокойно, стъпалата и едва докосваха тротоарните плочи. Вятърът духаше и разпиляваше нежните и меки като коприна коси, по разголените и рамене. Приличаше на фея, облечена в черно...
Минахме моста и тя пое по една тясна пътечка, минаваща покрай ЖП линията и отвеждаща към реката. Вървях плътно зад гърба и, като нейна сянка, но тя дори и не ме забеляза...
Стигнахме до брега на реката. Аз се скрих зад едни храсти, за да не ме в ...