Sep 3, 2017, 7:07 AM

Гарван гарвану 

  Prose » Narratives
2588 10 14
10 min reading
Сега много автори пишат за селото. Сякаш то съществува. Разказват за байовци, за кръчми, за седенки. За спорове разказват, за оброчища, сватни, изневери, платнища, реки, в които се перат чаршафи; за моми и момци с червени кафтани, а също и за овчари, които благородно умират преди да са си изпили последната ракия време.
Така пишат едни. Други пишат за спънъка на времето и го обясняват с жуженето на съдбата, която не е оплодила дърво, но в същото време се явява предопределена от ницшеанството – борбата за живот предполага пчелата да умре самоотвержено, защото е загубила смисъла на своето... дрън-дръндуване.
И едните, и другите пишат. За неща, които не са видели. Не са чули. Не са усетили. Хубаво е да пишеш така. Защото е просташко.
В същото време села вече няма. Овце – също. Овчари – тук-там. Току се мерне някой очвар и му одерат кожата – я данъчни, я бракониери.
Спънъкът на времето е толкова спънат, че онези, другите, които пишат за него, са затънали в безвремието на алкохола и наркотиц ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Random works
: ??:??