Apr 22, 2020, 12:45 AM

 Гердани - II част 

  Prose » Narratives
1015 2 8
Multi-part work « to contents
4 мин reading

Зората целуваше върховете на вековните борове и събуждаше многогласния птичи хор, когато Расим влезе в Чукуркьой. Не беше трудно да се намери кащата на агата - най-голямата в селото, с тьонинки бели кумине, с дванайсет ката пенджуре, със гюмюшени порти и алтънени халки. Расим приближи портите и се ослуша. Освен гърленото ръмжене на овчарките не се чуваше никакъв шум. Седна до портата и зачака. След близо час от къщата започнаха да се разнасят обичайните шумове на събуждащо се домакинство. Изправи се и почука на портите – един, два, три, четири пъти... Портата леко изкърца и отвътре се подаде рошавата глава на едно ратайче и го загледа въпросително. 
- Тук ли е Таушан ага?
- Тука.
- Търса го за алъш-вериш.
Без да си дава труда да му отговори ратаят трясна портата под носа му и го остави да се чуди дали въобще ще каже на господаря си. 
Таушан ага тъкмо довършваше поредното парче баклава, когато ратаят му каза че го чака един абанджия. 
- Оти?
- Алъш – вериш- беше само отговора.
Агата надигна натежаващото си тяло и с бърза стъпка, изненадващо за неговото телосложение, заситни към портата.
- Добър ден, ага!
- Какъв си и що щеш тук? - грубо отговори агата, виждайки по скромните закърпени дрехи, че или е нечий ратай, или му губят времето.
- Овчар съм, за куче ида.
- Кой ти е господар?
- Сам съм си господар, ага. 
- Ти ли бе, ти ли бе парцаливнико – збесня агата – ти ли си си господар? Едни здрави шалвари нямаш на голия си гъз. Голтак. С тебе ли ще правя аз алъш-вериш? Ай сиктир от тука или ще насъскам кучетата и помен няма да остане от тебе, мекере такова!
- Човек заради едното име живее ага, заради едната чест. Ти стъпка 
моята като плява сред просо, заради това ,че имаш злато, но то не е всичко. Не ща от твоето кучило, дори да ме го харизаш, защото кучето мяса на господаря си. Аз и от боклука да взема куче ще е по добро от твоите.
Агата се засмя тънко и посочи съседното бунище, където се въргаляха 3 наскоро родени, крастави и слаби кученца. Не личеше дали цвета им по рождение е черен или просто са го добили от мръсотията на бунището.
- Че вземи ги айол, та си ги отгледай. Крастави мърши като тебе. – и с ряз затвори портата.
Добалня на Расима, сърцето му натежа от мъка и болка, от унижението което получи. Приближи до кученцата, наведе се и посегна към тях. В тодзи миг едното се отдели и се наежи към ръката на Расим. 
- Ще стане куче от тебе – каза той и отново посегна към кученцата. В 
следващия момент тънките, остри зъби на кучето се забиха в ръката му и оставиха четири кървави резки по тях. Той дръпна ръката си и вдигна тоягата към кучето. Това, което го смая обаче беше, че палето вместо да се свие или да побегне, оголи зъби и се приготви за бой. Расим се усмихна. Най-неочаквано беше намерил това, което търсеше отдавна - куче  по негов мерак. Наведе се и с няколко резки движения успя да напъха трите кучета в чувала, а него в една голяма кошница, вързана за мулето. Нарече кучето Шейтан /от арабски - дявол/, а на другите щеше да мисли име по- късно. Яхна мулето и преди да потегли към къщи, тук на бунището, пред аговата къща в Чукуркьой даде клетва пред себе си, че скоро цялата околия ще говори за кучетата му. Прибра се по обяд със кучетата на саята и още от вратата завика на жена си.
- Рамзино, къде си мари? Скоро да нахраниш кучетата, че гладни прегладняха!
Жена му стройна , висока мома, малко позавехнала от раждането на шестте им деца се появи от към колибата и щом зърна кучетата замъмря:
- Гръм дано ги убие и крастите, то ние няма какво да ядем кучета досурнал в къщи!
Червена пелена се спусна пред очите на Расим, след нейните думи. Стигнало му беше днеска от обиди, че и артък му остана. Вдигна ръга и я стовари върху жена си, и още веднъж, и още веднъж и още , и още ... болката и обидата се отприщиха в него като буен пролетен поток, който помита всичко след себе си. Когато се опомни Рамзина лежеше възнак с разкървена уста и вдигната пред лицето си ръка. Децата в къщи плачеха. Пробуден от вцепенението Расим хукна към гората с пушка на рамо. Вървя без посока, докато му отмаляха краката и в гората стана тъмно като в рог. Лунните лъчи тук-таме проблясваха като сребърни косми между гъстите клони на дърветата. Той седна под близкото дърво и започна да прехвърля обърканите си мисли. Болката и обидата бушуваха в гърдите му, но той простия селянин не знаеше друг начин , не намираше толкова думи да ги изрази, да изкара отровата от душата си. За това и посегна на жена си. Дълбоко във себе си той разбираше ,че е сгрешил и от това му ставаше още по болно.Загърна се със абата си и се върна назад във времето....

» next part...

© Христина Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??