Не помня, дали беше събота или неделя, но си спомням, че се забих странично в един стълб на тротоара. Естествено, това нямаше да е толкова фатално, ако ходех пеш, но понеже се движех с любимото си колело, много се изплаших. Затова на връщане реших да спра в парка, да си отдъхна от случката и да огледам пораженията. Там обикновено се навъртат по-големи кукувци от мен, а пък аз както вече споменах, исках да стабилизирам кръвното си налягане и за всеки случай огледах района. Имаше само две свободни пейки, харесах си една и подпрях колелото. Видях, че насреща ми, симпатичен мъж притваряше очи и се унасяше в дрямка. Колелото се беше одраскало малко на рамката. То всъщност беше мъжко колело, преди това го караше брат ми, но той ми го подари. Видях, че съм си изцапала клина и потника от падането. Изтупах се и седнах. Мъжът отсреща ми изглеждаше спокоен и безопасен. Тогава се сетих, че имам сандвич в раницата и го извадих. С лютеница, сирене и краставички.
- Обичаш ли такъв сандвич? – попитах ...