Стар съм. Главата ми е побеляла като посипана с първия сняг, забравена на двора тиква. Лицето се е сбръчкало. Ако се махне и разпъне кожата, две лица ще покрие. Очите са отслабнали. С тях все едно през опушено стъкло гледам. Слухът отчайващо ме излага пред другите, щото постоянно им подвиквам да ми повтарят. Накратко, третата ми възраст, за разлика от вестника с подобно име, който постоянно забравям, не е забравила да се включи на по-бързи обороти в биологичния ми завършек. А часовникът на отдаденото ми от пространството лимит на време неумолимо отчита оставащото. Лошото е, че никога не спира, не се разваля. Само цъка ли, цъка.
Опитвам се да не мисля за развитието като цяло, защото неминуемо ще стигна до неговия край. Не ходя в болници, нито на погребения. Поне не без нужда или ако не се отнася за скъпи на мен хора. Върша, което ми е сладко, ям това, което намирам за добре... Какви ги дрънкам. Май e обратното.
А сега... Има нещо, което не мога да разбера. Свързано е с моя глас и разуме ...