Стар съм. Главата ми е побеляла като посипана с първия сняг, забравена на двора тиква. Лицето се е сбръчкало. Ако се махне и разпъне кожата, две лица ще покрие. Очите са отслабнали. С тях все едно  през опушено стъкло гледам. Слухът отчайващо ме излага пред другите, щото постоянно им подвиквам да ми повтарят. Накратко, третата ми възраст, за разлика от вестника с подобно име, който постоянно забравям, не е забравила да се включи на по-бързи обороти в биологичния ми завършек. А часовникът на отдаденото ми от пространството лимит на време неумолимо отчита оставащото. Лошото е, че никога не спира, не се разваля. Само цъка ли, цъка.
        Опитвам се да не мисля за развитието като цяло, защото неминуемо ще стигна до неговия край. Не ходя в болници, нито на погребения. Поне не без нужда или ако не се отнася за скъпи на мен хора. Върша, което ми е сладко, ям това, което намирам за добре... Какви ги дрънкам. Май e обратното.
      А сега... Има нещо, което не мога да разбера. Свързано е с моя глас и разумен отговор на следния въпрос. Защо този звук, излизащ от устата ми, е изостанал от общото надбягване по наклона на телесната разруха.
        Гласът, това чудо на природата и важна роля в човешко общуване и емоции, винаги ни е служел за комуникация, информация, образование, ораторство и много други. Чрез него научаваме какво се случва по света, каква е прогнозата за времето, кога жена ни не е в настроение или кога комшията грубиян за пореден път е обладан от нисши страсти и подсеща за роднините ни по няколко пъти на ден.
         И сега този странен звук излиза от мен в най-чистия си, неподправен, младежки, извисяващ се и принизяващ като лястовица в зависимост от обладалите ме емоции вид. Той е източникът на постоянно объркваща, леко дразнеща и секси интонация,  успяваща винаги да въздейства на непознатите, изпречили се случайно в мрежата на  телефонните разговори дами, които слушайки ме, задъхано заглъхват и с кадифен тон срамежливо се интересуват от семейния ми статус.
        Объркан съм. Общите ми познания по анатомия са в противоречие. Кой е отговорен за личното ми неконтролируемото словоизлияние? Бях се спрял на мозъка, но като  слушам брътвежа си, подкарващ думите към смислени и не дотам такива подредби, "великите" му съвети и честите създаващи проблеми хитрувания, започвам да си мисля, че той (мозъкът ми) отдавна се е предал в командването и подобно на притежателя му (мен),  у дома е като на барабан лявата пръчка,или на кавал последната дупка, или... както и да е.  
        Не мога и няма да го разбера този мой глас. Каква звучност само, енергия. Какъв заряд в решителността и непримиримост към заобикалящата ни скучност и безхаберие. Бях готов да се обзаложа, че това шумно конте търсеше поле за  по-особенна изява. Нахално депресираше тялото и духа ми, подготвени за спокойни старини.   
          Имаше моменти му се радвах, след това завиждах, презирах, накрая и малко понамразих. Не че не съм се опитвал да го спра. Не че не съм се наливал с ледена вода, понякога и с бира само и само да прегракне, да се загуби.
        Накрая се примирих. Реших да го послушам. Даже повече, да запиша. Взех няколко бели листа, химикал и започнах. Писах, без да спирам, близо седмица. После втора. Не ядях, не спях, само пишех. Телесното ми тегло и психично състояние рязко се доближи до това на недохранена пишман манекенка. Един ден жена ми се уплаши от непомръдващата ми вече втори ден креватна позиция и хукна на някъде. Скоро се върна, но вместо доктор ми доведе редактор.
         Не че не ме поогледа и той. От главата, та чак до петите. Ама по-интересни му бяха листовете с разкривения почерк, разхвърляни по масата. Зачете един, прехвърли на друг и пак се върна на първия. После ги остави, извади големите си очила с рогови рамки и ме забрави.
         Един час чете. По някое време ме погледне, та чак се вторачи, и пак листите сменя. Накрая се ядоса. Чукна с пръст по масата и взе да нарежда. "Абе къде беше  досега? На чужда планета ли?!  Живота напразно си прахосал. Така да знаеш! Талант  има тук. Талант ти казвам."
        —И какво сега? – виновно мигам аз на парцали. – Какво да правя?
         " Как какво?! Ставай и започвай. Пиши! Все нови истории да майсториш, на мен да ги пращаш. Във вестника ще ги публикуваме. Да ги чете мало и голямо. Известен ще бъдеш. Ако можеш и поезийка опитай. Да пишеш, чули!"
            Отиде си той, а аз се надигнах. Болен ли?! И като започнах. Гласа си оставих, да ме води. Който разбира, той да го прави. И така месец след месец, та чак до година.
         Само дето последната седмица нещо ми стана. От стрес ли, от умора ли, гласът ми взе да се губи като подраснал тинейджър. Първо започна да фъфли, после да заеча и накрая само от време на време се обажда. И звученето му е друго. По-дрезгаво... старческо.
        Паникьосах се. Какво ми дойде на главата. Но бързо се светнах. Отидох до огледалото. Там не бях надзъртал отдавна. Същият съм си. И побелял, и набръчкан. Светлината в погледа съвсем е угаснала, а косите ми от редки, по-редки са станали.  Тогава истината прозрях. Гласа си за последно помолих. А той герой излезе и на един дъх ми каза:
         — Това, човече, което пропуснал си в мир,     
         е излязлото, държано в забрава.
         Но вече го навакса ти и в таз безспир
         изчерпа се и подобно на засятата морава
        ще чакаш другите да го ценят.
        Сега почивай и в друг живот таз грешка не прави,
        никога таланта лесно не прахосвай ти.
       Написаното е послание, личната ти диря,
       Помни това! Помни!