Часът бе седем сутринта. Слънцето постепенно започна да изгрява и да показва красивите си,топли лъчи,галещи земята и всичко живо на нея. Пойните птички от близката гора запяха веселите си,закачливи песни. Сенките и тъмните фигури от черната нощ,започнаха бавно,но постепенно да си отиват. А странните шушукания и гласове,просто се изпариха с показването на първия слънчев,утринен лъч,прокрадващ се през прозореца,пречупващ се като линия на пердето,намиращо се точно в просторния,обширен коридор,застлан с алено-червен килим...сякаш никога не се бяха появявали.    
      Не след дълго, младата русокоса девойка се събуди от своя сън. И макар да беше спала само два часа,тя не се чувстваше толкова уморена,напротив,бе жизнерадостна и изпълнена с голям прилив на енергия. Алис се събуди,лежаща както подобава,на своето легло. Изправи се леко и се загледа от дясната страна на стаята. О, супер! Сефра и Мариян вече бяха будни. Сефра, младолико на вид момиче,сигурно на деветнадесет,с дълга кестенява коса, сега се сресваше и подготвяше за началото на новия работен ден. Тя среса дългата си,кестенява коса и изми краката си в малък,син леген,сложен точно до нейното легло. Изми лицето си и се зае да облича прислужническата си униформа. Мариян,старата жена, на седемдесет и три години, оправи леглото си с внимание, отиде до банята и се погрижи за сутрешната си хигиена. Алис, макар и полусънено, направи смел опит да стане от леглото.
       -Добро утро,госпожице Алис!-отвърна топло прислужничката Сефра,вече облечена с униформата си.
       -Добро утро,госпожице Сефра!-каза й Алис с усмивка на лице.
  Мариян тъкмо излизаше от банята и също като младоликата девойка Сефра,поздрави любезно. Алис се зае да се  измие и облече новата си униформа. Вече бе готова. Така,трите се насочиха към кухнята.  Но за тяхна огромна изненада, те не бяха първи там. 
      -Ах,тези подлеци!-извайка старата жена,правейке се на ядосана-Изпреварили са ни!-допълни тя с доловимо чувство на разочарование. 
    В кухнята,на малка дървена маса,голяма колкото да побере четирима души,стояха Оугъст,Максимус и Маркъс,закусвайки най-спокойно,без ни най-малко да подозират,че са наблюдавани.
     -Мариян,кое е лошото,че са седнали да закусват?-попита недоумявайки Алис. Мариян като чу думите на русокосото момиче,ококори старите си очи и стремглаво се обърна към нея. Хвана я за раменете и я разтресе,викайки:
    -Момиче,ако не прогоним тия три,лакоми лешояда,няма да остане от вкуснотооо сиренеее!-проплака тя-А те,просто го обожават! И после най-нахално го изяждат без да оставят ни едно парченце от него!-обърна се тя с ръце,хванати за кръста,заемайки разгневена поза. Сефра не издържа и избухна в силен смях. Колко сладко! Смееше се като малко дете!  
     Максимус,който спокойно си мазеше филийката хляб със любимото сирене на Мариян,се усети,че той и неговите двама приятели, са наблюдавани,чувайки бурния смях на Сефра. Той бързо стана от стола си и извика,почти давейки с цяло гърло:
    - А Мариян!Добро утро!
   -Не смей да ми се измъкваш така,подлецоо!! Как не те е срам!? Това сирене го правя аз,а ти...лакомнико-и го хвана,нежно разрошвайки косата му. За нея,той бе като неин роден син. 
   -Извинявай,спирам да ям!-каза той с провесен към земята нос.
    -О,стига,ще направя още!-допълни най-благо тя. Алис и Сефра избухнаха в смях,а след това Оугъст и Маркъс последваха примерът им. Те заедно с Максимус,като възпитани джентълмени,станаха и освободиха своите места,за да могат да седнат трите жени. Но останаха в кухнята. Така им се пиеше  от прослувутият чай на старицата Мариян. Тя,освен чая,направи и закуска на двете момичета. На Алис,бе приготвила тост-две препечени на тиган със заливка,филийки,отгоре полети с разтопен,сладък мед и сладко от горски ягоди,също по нейно производство. А за любимата си Сефра,която пък и бе като нейна  дъщеря,счупи две кокоши яйца,изсипана ги в предварително затоплен тиган,намазан обилно с краве масло. Изля го в него и изчака омлета да хване коричка и да стане като палачинка. Сложи на едната страна нарязана на тънки резени,краставица,сложи малко нарязан на кубчета,червен,сочен домат и малко накъсано пилешко месо. Омлетът нагъна като палачинка и го наряза на красиви,едри парчета. Сервира двете ястия на момичетата и се зае да направи любимия чай на тримата мъже. Сетне,след като им го сервира,тя се зае да направи закуска и за себе си. После седна на масата и така започна оживен разговор между трите прислужнички и тримата прислуги.  Но къде беше Оливия,това никой не знаеше.  ……………………………………………………………………………………………………………………………………  
     Междувременно,Роджър,Господарят,тепърва се събуждаше от своя сън. Сънено отваряйки очи,бе забелязал,че е заспал на кожения си,кадифен диван. Гадеше му се и го болеше глава. Огледа стаята си и видя,че нощната му лампа все още светеше,а восъчната свещ,намираща място на голямото му бюро,бе вече угаснала. Всичко дойде на мястото си-спомените от предишната нощ и какво по-точно се бе случило. Той си спомни за Оливия,спомни си какво й бе причинил,спомни си,че бе пил Ром,че беше пиян,спомни си,че я бе насилил-многократно. Но това не го накара да се разчувства и да се разколебае за злото си деяние,извършил за пореден път,само че със слуга-за него,тя не бе нито първата,нито последната,на която го бе причинил. Стана от дивана си и се приближи до бюрото си. Видя как стария грамофон все още свиреше своята плавна,красива песен. Изключи го и прибра плочата на същото място,откъдето я бе извадил първоначално. След това се зае със костюма си за обличане-избра дълго,елегантно,черно сако,стигащо до коленете му,сложи си черни,кожени ботуши,черна вратовръзка,жълт старовремски часовник и бяла риза. Накрая,завърши костюмът си,като сложи на главата си черна цилиндрична шапка,допълваща добре неговата визия. Това бе той сега-Роджър в черно и бяло,но все така опасен и продължаващ да върши злини. 
………………………………………………………………………………………………………………………………………
      В кухнята все още стояха Сефра,Оугъст,Мариян,Максимус,Маркъс и Алис. Токато двете млади момичета измиваха  чиниите от закуската на всички,Маркъс и Оугъст започнаха да раздигат масата. Максимус се зае да измете помещението,в което се хранеха,а уморената старица,Мариян,реши за малко да си почине,като продължи да седи на един от четирите,също като масата ,изработени от дърво,стола. В този момент влезе и ….Оливия! Алис я видя и оставяйки работата си без да предупреди,бързо се втурна към нея,прегръщайки я силно,че тя почти падна. Всички се зачудиха на тяхното приятелство,но не казаха нищо и продължиха със своята работа. 
        -Добро утро на всички!-каза Оливия.
       -Добро утро,Олив-отвърна й Маркъс,леко изчервен.
     -Миличка,закуската мина. Къде беше? И защо не дойде на време?-попита с любопитство  Мариян.
      -Ами…-чернокосата брюнетка се поколеба какво да каже.
        Алис бързо отговори вместо нея:
       -Олив,сигурно се е поуспала малко,нали така?
        -Да,успах се и……-отново колебание се бе усетено в гласът й
       -Ма...направо много сте ми интересни вие двете-каза Максимус,смеейки се.-Първи ден и вече сте най-големи приятелки-продължи да се смее той,не подигравателно,просто с насмешка. За да го накара да спре да  тормози двете й приятелки,младото момиче,Сефра,бързо взе една филийка препечен хляб и я пъхна в устата му. Всички избухнаха в силен смях. 
     -Маслинка,гладна ли си,скъпа?-попита тя Олививия с топъл глас.
      -Да,малко-отговори несигурно тя.
      -Ще ти направя набързо една овесена каша с прясно мляко и мед,точно както я обичаш-продължи да говори Сефра и се зае с направата на закуската на Оливия. 
      Изведнъж,вратата на кухнята,рязко се отвори. Всички с изключение на един,потрепнаха от страх-на входа стоеше Господарят-изглеждащ внушителен и могъщ. Сефра погледна към Оливия,защото искаше да й каже,че сигурно няма да успее да приготви кашата,както й бе обещала,но Оливия й даде знак да замълчи. Маркъс преглътна трудно,тихо,сякаш буца бе застанала на гърлото му,,старата жена,Мариян,стана внезапно от своя стол, Максимус изтърва метлата,която държеше,а Оугъст гледаше в земята. Само Алис,синеоката девойка с руси,спуснати коси,не осъзнаваше какво става. Мъжът изглед всички прислуги и бързо им нареди да напуснат кухнята. Алис и останалите се спогледаха странно и тръгнаха към входа. Само че,Роджър,бързо пресече пътят й,а на Сефра,Оугъст,Маркъс,Максимум и Мариян,направи знак с ръка да тръгват. Максимус,предчустващ нещо лошо,застана на входа на помещението и за пръв път събра смелост да погледне своя Господар в зверските му очи. Той го изгледа решително,но Господарят не промени решението си,а само му се озъби грозно. 
     -Максимус,не се притеснявай! Ей сега ще дойда!-каза му русокосата девойка. Той само поклати глава и обърна гръб,тръгвайки с останалите. 
      -Госпожице Алис?-запита Господарят
     -Извинете ме Господине,познаваме ли се?-запита учудено Алис.
    -Аз Ви познавам,но предполагам,че Вие,не-допълни той. Колко беше лукав и ,,мръсен”. Искаше поредната си жертва да падне пред неговите нозе. Сега,Роджър я преследваше. 
    -Така ли? Не съм Ви виждала до този момент. А защо сте тук,драги ми сър? 
   -Дойдох да Ви съобщя,че Господарят Ви търси,по-скоро...вика Ви.
   -Защо? Та аз пристигнах едва вчера вечерта. Нещо лошо ли съм направила?-запита тя с притеснена,откриваема нотка в гласа.
   -Не,не се притеснявайте,просто иска да Ви постави една задача.
  -Ами добре! Той къде,питам,за да го открия?
  -В стаята си на втория етаж-отвърна със широка усмивка на лице,Роджър.
  -По-добре да отида,благодаря Ви!-отвърна плахо тя.
  -Побързайте,той не е от много търпеливите!-подигравателен тон се усети в гласа му. Алис не се сдържа и му рече:
   -Сър,ще Ви помоля,както аз се държа учтиво с Вас,така и Вие да се държите любезно!
   Роджър бе като ударен с мокър парцал. За пръв път някой в живота му се опита да му се противопостави и си личеше,че младата девойка,бе много повече от просто една лесна мишена-за него,тя бе трудна и недостъпна,но не и невъзможна. Хареса му тази борба. Не отвърна нищо,обаче.  
  -Ама,че странник-прошепна тихо Алис и излезе от кухнята. Всички стояха отсреща като попарени. Те бяха дочули тайно целият им разговор и бяха зашеметени от проявената смелост и борба,показани от страна на Ал. Ал реши да се поразходи набързо из къщата преди да отиде при Господаря. Сега,тя се разхождаше из втория етаж-впечатление й направи колоко много бани и стаи имаше това имение,в което вече живееше-,,Няма толкова много хора,за какво тогава има толкова много бани и стаи,не разбирам?”-мислише си тя. По едно време,все още обхождайки втория етаж на сградата,Алис попадна на странна врата. Тя бе твърде малка и неравна със сравнение с останалите. Дори не пасваше нито на дължина,нито на ширина със стената. Чудейки се защо е така,тя реши да се опита да я отвори. Вратата,уви,бе заключена,а под нея се показа малък,сив плъх,който изцвърча яростно. Девойката се стресна и побягна с все сили към долния етаж,но запомни добре видът на вратата и къде беше тя. Слизайки,обаче по стълбите,тя не видя никой-нито Маслинка,нито Сефра,нито Маркъс,нито старата Мариян,нито Оугъст и Максимус. Къде бяха те тогава? Не можеше просто да се изпарят ей така,трябваше да има някакво обяснение.
  -Нищо не разбирам. Качих се на втория етаж само за минута-две и сега… няма никой.-каза си Алис. -По- добре да отивам при Господаря да видя каква ще бъде задачата ми днес. Пък,може и да го питам къде са отишли толкова останалите-продума тя. Отново изкачи горното,водещо към втория етаж,стълбище и започна да търси стаята на вече своя Господар. Спря се пред една врата в края на коридора и реши да почука. Беше проверила поне около петдесет стаи на този етаж,това бе последната. Почука и изчака отговор.
   -Влез!-някой се обади отвътре. Момичето плахо отвори вратата и тя скръцна леко. От лявата си страна видя внушително,голямо бюро,а на него седящ на подвижен стол човек,обърнат с гръб към нея. От дясната си страна,тя видя просторен кожен диван,от чисто кадифе и малко по-встрани от него,голямо царско легло. 
   -Хайде,затвори!-каза гласът. Алис направи каквото й се каза и сви нежните си ръце една в друга,здраво сплитвайки пръсти като рибарска мрежа. Столът рязко се обърна,а лицето на Ал изписа недоумение и шок-това бе същият мъж,който се бе появил в кухнята. Той се усмихна широко,стана от подвижния си стол и запроходи нетърпеливо към момичето.
   -Здравей,Алис!-отговори мъжът.
   Тя бързо се отдръпна от него,правейки две бързи крачки назад, и с цялата си сериозност го попита,гледайки го решително в смразяващите,така лукави,очи,в същото време-омайващи,изглеждащи като едри лешници:
   -Кой сте Вие?! Отговорете ми!
   -Аз съм мъжът от преди малко!-каза той,усмихвайки се като някакъв психопат. Роджър се приближи до нея и бавно се наведе към едното й ухо. Топлият му дъх,леко го опари и Алис стисна силно очи,опитвайки се да не издаде онзи звук,опитвайки се да не се издава,че това я бе възбудило. Мастарът още веднъж,доволно се усмихна и й прошепна:
   -Аз съм мъжът от онази вечер. 
   -Защо ме спасихте?-попита го тя.
  -Не знам,направих го просто-отвърна й той.
  -А,ако мога да попитам,какво правите в стаята на Господаря? Чакате ли го за нещо или… сте му гост,роднина?
  -Не,нито едно от двете. Това я озадачи до пълна степен. Какво правеше тогава? -Аз съм Господарят ти. Алис бе стъписана.
   -Вие сте мъжът,мъжът,който влезе преди малко в кухнята и накара всички освен мен да излязат,Вие сте… мъжът от онази вечер!-изкрещя с пълно гърло тя. 
   -Да,вече знаеш!-каза й той спокойно. Сега,за теб имам една задача-продължи да говори мастърът. -Искам да отидеш не до селото,а до града и да вземеш тези неща. Той й подаде списък. Преди тя да го попита къде са другите,Роджър й каза,че всеки се е заел със задълженията си. Вече на прага,готвеща се да тръгне,Алис бе спряна от неговия въпрос:
   -На колко сте,Госпожице Алис?-попита я Роджър,силно надявайки се да узнае отговора на въпроса си.
   -На 20 съм. А Вие?
  -На 30. 
   Последва неловка  тишина между двамата. Скоро тя бе прекъсната-вратата се отвори и след това затвори. Господарят остана сам.