Дядо Ставри... Вече на 89 години, а акълът му лапешки. Нямаше ден през последните има-няма четиридесет години, в който той да не ходеше на автогарата, където посрещаше и изпращаше големите автобуси, махаше на пътниците и се опитваше да ги заговаря, да съветва компетентно работещите там и да дава наставления. Добре, че вече го познаваха и белите гарги, та никой не му се сърдеше, а само се подсмихваха разбиращо под мустак. Каква неприкрита радост и вълнение предизвикваха раздрънканите и ръждясали автобуси в чистата му и нищо лошо несторила на никому душа. Как не му омръзнаха вече толкова години?! Втора майка му беше тази автогара, еййй, сестра,  любовница, другарка мила, роден дом, семейство. Имаше един шофьор, простак, амаа... Все му подвикваше:

-         Дядо Ставрииии, намери ли го, намери ли го? – и започваше да се хили като дебил.

-         Кое, синко, кое дали съм намерил? – питаше оживен от вниманието дядо Ставри, с неизменната любов в очите си.

-         Пъпът, пъпът ти. Тука някъде ще да е, тука са ти го хвърлили, да зна’йш!  продължаваше да се хили шофьорът, отминавайки.

   Клюмваше мигом главата на стареца, но душата му, непознала отровата на човешката злоба, веднага подскачаше с неподправена радост при вида на поредния автобус, навлязъл в автогарата. Ще се стопли пак, поздравявайки ласкаво хората. Те бяха неродените му деца. Те бяха всичко за него. А той пък беше всичко за бездомните кучета там.

   Нерадостното му, оскъдно детство, прекарано на полето за насъщния, беше силом заменено с казармата и после с фронта. Ей тъй, без да го питат. Млади и зелени бяха хвърлени в устата на някакъв си враг, за чието съществуване не бяха и сънували. Тикнаха  пушките в ръцете им и им заповядаха да стрелят. Срещу кого, бе, Боже?! Срещу врага, който по нищо не се различаваше от тях самите, ей такива едни, младоци, голобради, зовящи майките си при всяко свистене на куршумите над детските им глави. При една битка шрапнел изпрати за дълго Ставри в лазарета и там дочака края на войната. И то как го дочака само... Обезумял от болка и страх, далеч от родина, дом, семейство и другари, с акъл на дете и една душица, стегната в менгемето на хорската безумица и глупост. Война?! Кому беше нужна тя?... Тя му отне всичко, което имаше. След безумно дългите години служба на границата и после продължилата до безкрай война, родителите му се бяха споминали без време, а онази, дето уж обеща да го чака, така и не го направи. Та, той, акълът на Ставри, си беше останал там, на полето, сред труповете на другарите му, с които беше делил всичко през последните години. Този акъл отказваше да проумее случващото се и не притежаваше способността  да асимилира всичко след края на войната. Само се усмихваше кротко. Ако плащаха пари за усмивки, имане би натрупал...

    Така автогарата се превърна в нещо, което замести всичко онова, което нормалните уж хора имаха в живота си, а дядо Ставри бе лишен от него. Бе лишен от смисъл. От смисъл да живее, от смисъл да се буди сутрин с усмивка и да ходи на работа, от смисъл да се прибира вечер, лишен от възможността да има семейство, което да обича и за което да се грижи, лишен от възможността нормално да изживява дните си. Стоеше си там, на една пейка на любимия си сектор N: 9, номерът на неговия изтребен батальон, усмихваше се на всеки и на всичко, махаше на автобусите, приветстваше пристигащи и заминаващи, а оскъдния си къшей хляб делеше по братски с прегладнелите, бездомни кучета. Чувстваше се някак си важен, значим, сякаш от него зависеше животът на автогарата. На млади години дори помагаше на пътниците с багажа, но сега, уморен,  само си седеше и се усмихваше. Тези, които не го познаваха, уплашено придърпваха чантите си близо до тях, но тези, които го знаеха отдавна, му се усмихваха широко и с удоволствие му позволяваха да им помага, защото знаеха, че така го караха да се чувства щастлив. Скришом му пускаха стотинки в джобовете, макар той да не искаше нищо в замяна и  купуваше хляб за кучетата, казваше, че е доволен от войнишката си пенсия, стигала му и нямал нужда от нищо повече. Избелялата си войнишка униформа не заменяше за нищо на света. Държавата му я беше дала, тя го хранела и обличала. А само  какво му беше отнела...?!

   Пейката на сектор 9 – ако можеше да говори, такива истории би разказала... Като се почнеше още от ранна сутрин с жените, които метяха нечистотиите из района, после със служителките на гишетата, с шофьорите, с пътниците, та идваше ред и на кучетата, които лягаха в нозете му, кротко примижаваха срещу милозливия старец и наостряха слух, сякаш всичко разбираха. Разбираха, я! Разбираха добрата му душа, усмивката му ги галеше, ръцете му ги хранеха, топлеха, бранеха. Разбираха, че и той като тях беше един бездомник, без път и без утре. Разбираха, че човек, който няма нищо, всъщност има всичко. Има сърце, има време за всички, има добра дума и усмивка за всеки, има вяра в доброто и в Човека. Не се беше озлобил срещу живота, срещу съдбата, нека другите говорят, че е чалнат. Той обичаше всички. Да можеше с тези две ръце да прегърне света и да даде любов на всички, начаса би го сторил. Затова се раздаваше докрай, без остатък. Съдбата услужливо му бе отнела нерадостните спомени и му беше оставила само усмивката и добротата. Те му бяха достатъчни, за да осмислят битието му. Жалко само, че човек, забързан в своето ежедневие, потопен в грижи за още и още безстойности, няма време да отвори очите си за дребните, стойностни неща, даващи толкова много поводи за размисъл и за дребни житейски радости.

   Така си отиде от този свят дядо Ставри. Усмихнат. В един зимен ден, на пейката на сектор N: 9. На никого не правеше впечатление, че снегът се трупаше върху кротко приседналия старец. Хората забързано подминаваха, вглъбени както винаги в себе си. Бързаха за топлите си домове, нищо, че там изкуствената топлина не идеше от студените им сърца. Само кучетата започнаха да вият жално за изгубения си другар, изразявайки по свой начин неизмеримата болка от загубата.

   Спи спокойно, дядо Ставри, спи спокойно!...