Дядо Ставри... Вече на 89 години, а акълът му лапешки. Нямаше ден през последните има-няма четиридесет години, в който той да не ходеше на автогарата, където посрещаше и изпращаше големите автобуси, махаше на пътниците и се опитваше да ги заговаря, да съветва компетентно работещите там и да дава наставления. Добре, че вече го познаваха и белите гарги, та никой не му се сърдеше, а само се подсмихваха разбиращо под мустак. Каква неприкрита радост и вълнение предизвикваха раздрънканите и ръждясали автобуси в чистата му и нищо лошо несторила на никому душа. Как не му омръзнаха вече толкова години?! Втора майка му беше тази автогара, еййй, сестра, любовница, другарка мила, роден дом, семейство. Имаше един шофьор, простак, амаа... Все му подвикваше:
- Дядо Ставрииии, намери ли го, намери ли го? – и започваше да се хили като дебил.
- Кое, синко, кое дали съм намерил? – питаше оживен от вниманието дядо Ставри, с неизменната любов в очите си.
- Пъпът, пъпът ти. Тука някъде ще да е, тука са ти г ...