ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
ПРИНЦЕСА ЕМИ И КРАЛ ЛИО НАУЧАВАТ ВСИЧКО
От предверието ясно се виждаше голяма част от приемната и светлината, която я изпълваше, обливаше и самото предверие. Високите бели стени и гоблените в светли тонове по тях, както и дръпнатите, златно-зелени драперии на прозорците придаваха на стаята свеж облик. Приятният аромат, който се носеше от стаята към предверието, напомни на Кори на полските цветя, които майка му събираше в Костелини, за да украсява къщата им. Силна слънчева светлина нахлуваше от отворените прозорци в стаята и той видя хубавата, дъбова масичка в средата, на която стоеше висока златна чаша. Около масата стояха четири големи кресла, тапицирани в зелено и златно. До тях, успоредно на терасата, се виждаше широко канапе, тапицирано по идентичен начин.
Кори и Делио влязоха много тихо и принцесата ги чу чак след като прекосиха предверието и влязоха в самата стая. Еми стоеше права в отсрещния край, близо до високата дървена кафява врата, която водеше към терасата. Бе облечена в същата зелена рокля, с която Кори я бе видял тази сутрин и носеше същата прическа. Бе с гръб към тях, но се обърна моментално, щом ги усети. На лицето ѝ се изписа силна изненада. Изненадата ѝ веднага бе пресечена от нещо като полуусмивка и очите ѝ заблестяха като перли. Тя се огледа тревожно вляво и вдясно и после напред, към предверието зад него.
– Делио? Но как? Пазачите? Верел?
- Верел е мъртъв – отвърна Кори тихо – всичко свърши.
Очите ѝ се разшириха. Еми пристъпи две крачки към тях.
- Верел . . . мъртъв – устните ѝ се движеха, сякаш да кажат нещо, но не го произнасяха; изражения на смайване, недоверие и облекчение се сменяха по лицето ѝ – Как? – каза тя – как? Къде?
После тя се вгледа отново в Делио и сякаш за първи път осъзна, че любимият ѝ е при нея, че наистина е в стаята. Тя се спусна изведнъж към него и той я прегърна, притисна я към себе си с все сила и наведе лице към косата ѝ.
- Тук съм, мила. . . тук съм. – той шепнеше – и няма да си тръгна никога вече. Никога.
- Не вярвах . . . – тя се смееше и хлипаше едновременно – не вярвах, че ще те видя пак. Боже, мислех че пак съм те изгубила. . . завинаги. Най-Светли, наистина го мислех! О, Делио! Делио!
- Еми . . .ако знаеш какво стана. Нямаш представа какво се случи. Боже, само ако знаеш! Помниш ли днес, в градината, като ти казах, че се случват чудеса? Ето това момче – той посегна и придърпа и Кори към себе си. С едната си ръка бе прегърнал Еми, а другата обви около раменете на Кори – това момче е чудото, за което ти говорех. Той ме спаси, Еми. И не само мен. Спаси целия свят. Всичко вече е различно. Повярвай ми. Абсолютно всичко. Вече няма да има крал, който да изправи ръката си срещу страната ни. Нито армия, която да може да ни надделее. Никога. Не и докато той е с нас.
- Делио, стига! – Кори се усмихна.
- Какво „стига“? – Делио повдигна вежди. Стоеше, все така прегърнал и двамата и ги гледаше усмихнат, с блестящите си, възторжени очи - да не би да не съм прав, Кори? Да не би да не говоря истината, като казвам, че ни очаква бъдеще, каквото дори не сме и сънували? Бъдеще, каквото не съм виждал и в най-фантастичните си мечти? Бъдеще, за което оттук нататък, искам да живея така, както не съм искал никога досега?
Еми шокирано местеше очи ту към Кори, ту обратно към Делио.
- Добре – каза тя – мисля, че трябва да ми разкажете какво се е случило!
Кори докосна леко ръката ѝ, после се отдръпна и погледна през прозореца. Слънцето все още светеше силно, но светлината му бе по-скосена и хвърляше леки, полегати сенки по мебелите.
- Разказът ще отнеме доста време – каза Кори – струва ми се, че преди това трябва да се погрижите за някои други неща. Кралят все още не си е дошъл, предполагам. В момента градът е без контрол и в двореца вероятно е пълен хаос. Отидете да въведете малко ред. После се върнете и ще поговорим.
Тя се вгледа за кратко в Кори, поколеба се, после кимна.
- Прав си. Останете и ме изчакайте тук.
Еми отиде да се измие, оправи косата си, после наметна една перелина и остави Кори и Делио сами в апартамента. Самата тя слезе до заседателната зала, където се срещна с генералите Анели и Ралио им даде напътствия за действията им до момента, в който пристигне кралят. Каза им да се погрижат да отнесат телата от подземието в погребалната зала с възможно най-голямата дискретност. Тя ги увери, че ситуацията е извънредна, но няма защо да се притесняват и ги помоли, ако на територията на двореца е настъпила паника, да направят всичко възможно да я уталожат. След като прекара известно време с тях, обсъждайки положението в двореца и съгласувайки най-добрите варианти за действие, Еми им повери контрола и им каза, че скоро ще слезе пак, за да провери как вървят нещата. Когато се качи отново в покоите си, следобедът преваляше. Намери Кори и Делио заспали един до друг на канапето в приемната. Усмихна се. Каквото и да бяха преживели, явно спокойствието, което изпитваха сега им бе достатъчно, за да им позволи да си починат. Гледи ги известно време, мислейки си с изненада, че вероятно и тя тази нощ ще се наспи по-добре, отколкото бе спала от години. Не бе само замайващото щастие, което изпитваше; щастието да вижда Делио жив и невредим пред себе си, имаше и нещо друго. Нещо се бе променило в двореца. Усещаше се във въздуха. Имаше някаква свежест, някакъв оптимизъм, който преди не бе съществувал . . . и въобразяваше ли си, но сякаш слънцето проникваше даже и през стените и ги правеше по-светли и по-топли, отколкото бяха преди?
Тя се наведе над Делио и отметна нежно косата от челото му. Той отвори очи и се надигна веднага, вдигайки ръка да изтрие очите си.
- Най-Светли! Заспал ли съм? Момчето легна и направо се отряза, аз мислех да не спя, но. . .
- Стига, имал си нужда – тя говореше тихо и му се усмихваше. Погали го по бузата – изглеждаш много добре, знаеш ли. . . по-добре, отколкото предиобеда, като те видях в градината. . .подмладен, някак. . .
- Да ме беше видяла долу в килията как изглеждах – промърмори Делио. После се изправи и погледна към Кори. Момчето спеше дълбоко, с лице, полускрито в меките възглавници на канапето. – Да идем в спалнята, а? прошепна Делио - да го оставим да поспи още малко. Скапал се е.
- Добре – съгласи се тя.
В другата стая, дълго време само се прегръщаха и се гледаха. Не изпитваха нужда да говорят. Щастието, което изпитваха, правеше всички думи излишни. Беше им достатъчно само да усещат реалността, топлината, докосването на другия. От тази безметежна забрава ги изтръгна Кори, който по някое време се появи на вратата. Търкаше сънено очите си и им се усмихваше.
- Хайде, излизайте оттук – каза им. Отпи глътка от чашата с вода, която държеше в една ръка. – Тепърва ще имате много време да прекарвате в спалнята, обещавам ви.
- Виж го ти, това хлапе, колко отракано е станало – забеляза Делио, докато се изправяше. Еми също стана и двамата тръгнаха към вратата, хванати за ръце. Делио го перна леко по тила, докато минаваше покрай него; после се засмя. Кори също се усмихна. Тримата отидоха в приемната и се настаниха на креслата около ниската маса.
- Говорихте ли с генералите? – попита Кори принцесата.
- Да – каза тя - всичко е наред. Ще се погрижат за всичко. Дворцовата охрана е изплашена и се носят някакви слухове . . . всъщност мисля – тонът ѝ стана внимателен – че вече е време да ми разкажете всичко.
Тя наля и на тримата по една чаша плодов сок, после Кори започна да разказва.
Пясъчният часовник на скрина беше преброил над два часа, когато най-сетне момчето стигна до края на историята. Предаде я на Еми всичко, от начало до край, с всички подробности. Тя го слушаше много внимателно, понякога задаваше въпроси, но през повечето време беше мълчалива. Понякога се усмихваше, имаше и възклицания на неверие и страх, понякога и по някоя сълза се отронваше от очите ѝ. Към края съвсем притихна и когато най-сетне Кори спря да говори, тя дълго време не каза нищо, само гледаше настрани, а по бузите ѝ течаха сълзи.
- И се страхувам, че Верел почти беше успял – промълви Кори накрая, – и досега си мисля, че беше на косъм от победата. Само ако беше малко по-добър актьор. . .
Еми стискаше дланта на Делио, който седеше мълчаливо до нея, с ръка върху полите на роклята ѝ.
- Как се радвам, че е мъртъв – тя потрепера, – това чудовище. . . този ужасен звяр. . .
- Да, със сигурност вече няма да навреди на никого. Но – момчето въздъхна, – за съжаление, не е само той, Еми. Има още толкова много зло, срещу което ще трябва тепърва да се борим.
Еми вдигна очи към него. В погледа ѝ се четеше онова страхопочитание, което Кори бе видял първоначално у Делио в килията. Това изражение го караше да се чувства много неловко. Зачуди се дали тепърва всички хора ще го гледат така? Може би само в началото, докато не свикнеха - или не осъзнаеха, че и те самите са способни да използват съвсем същата сила, която имаше той.
- А тези способности, които си получил – каза Еми тихо, сякаш прочете мислите му – как точно е станало? Не съм сигурна, че успях много добре да разбера. Знаеш ли, никога не съм ставала свидетел на подобни чудеса, въпреки че винаги съм искала и съм вярвала, че хората биха могли да ги постигат. Ти си наистина едно чудо.
- Не знам – Кори се поколеба, вгледан в ръцете си, после отмести поглед към прозорците. – Предполагам, че просто дойде моментът, в който трябваше да избирам дали да се откажа напълно от тази сила или да я приема изцяло. Защото до този момент някак я възприемах отделно от мен. Тя бе в пръчката, в природните стихии, във всичко около мен, което се контролираше от Най-Светлия, но не и в мен. И това ме е правело слаб, несигурен, защото по този начин аз самият не съм се възприемал като достоен да изявя силата Му . . . и при всеки възникнал проблем, бих могъл да се откажа, да се поддам на съмнения, на страх, на отчаяние, както всъщност почти стана. А на Него му е трябвал друг човек. Съвсем друг. Човек, който не се бои от отговорността да му се предаде напълно. Човек, който може да премине през всякакви ситуации. През тежките времена, които предстоят.
Еми го гледаше със странен, сериозен поглед.
- И сега си готов за това?
- Да, въпреки че все още ме е малко страх, защото не знам точно какво ще се случи . . . но, иначе, да готов съм.
Той наведе глава и отново се вгледа в ръцете си. Струваха му се странни, сякаш не бяха неговите. Затвори очи.
- И можеш да бъдеш сигурен – обади се Делио в този момент с дълбокия си глас – че каквото и да се случи оттук нататък, ще можеш да разчиташ на мен. Както винаги досега. В каквато и битка да влезеш, там ще бъда и аз.
- Не се и съмнявам, приятелю – Кори му се усмихна. Видя как Еми се пресяга, усети топлите ѝ пръсти върху своите.
- Това, за което съм ти най-благодарна – каза тя, а очите, изпълнени с неизразима признателност, все още блестяха сълзи, – е, че ми го върна. Че го спаси. Благодаря ти от цялото си сърце за това, Кори. Благодаря ти.
Кори се усмихна и стисна леко ръката ѝ. После погледна към приятеля си.
- Виждаш ли, Делио – каза той с леко шеговит тон имало е за какво да живееш. А ти през цялото време ми дрънкаше, искам да умра, искам да умра. . . а човек не знае какво му предстои. Не знае какво щастие може да го чака в бъдеще. Не се захвърля живота с толкова лека ръка, да знаеш.
- Е, не съм го захвърлил с чак толкова лека ръка – каза Делио – и в мене има някаква упоритост, както знаеш. Въпреки че в последните десет години наистина всичко ми се струваше съвсем безмислено. Но вече не. Вече всичко е различно. – той се усмихна и погледна към Еми, която изтриваше сълзите от очите си – Чудя се, дали сега мога да попитам нещо тази прекрасна дама тук?
- Какво? – Еми го гледаше с такава любов, че Кори неволно се усмихна. Двамата се взираха един в друг, сякаш забравили за целия свят около тях, и той се почувства изведнъж излишен. Стана, отдалечи се от тях и отиде до масата в ъгъла на стаята. Наля си още сок от голямата кана. Бе с гръб към тях и не ги гледаше, но чуваше разговора им.
- Не знам дали времето и мястото е най-подходящо, но не виждам причина да отлагам – каза Делио – е, Еми, ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен? Това, което най-много искам в момента, е да прекарам остатъка от невероятния си живот с теб. – и без да го гледа, Кори усещаше широката му усмивка. Той самият също се усмихна, докато гледаше искрящата виолетова течност в чашата си. Помисли си, че в гласа на Делио никога не е звучала такава радост. „Най-Светли, колко нещастен е бил този човек, през всичките тези години. И после се чудехме защо е толкова враждебен с всички. Е - определено си е имало причина.“
Еми се разсмя с не по-малка радост и Кори почувства, че двамата се прегръщат. После принцесата каза:
- Звучиш абсолютно откачен. Никога не съм те виждала такъв, Делио. Ако си видиш само лицето…ако си видиш изражението. Като напушен с опиум си.
- Не ми отговори на въпроса, красавице.
- Разбира се, че ще се омъжа за теб. Как въобще можеш да се съмняваш? Ще се омъжа хиляди, милиони пъти за теб! Единственото, което ме тревожи, е дали брат ми ще одобри това. Все още не си реабилитиран пред него, знаеш.
- Мисля, че няма да има проблеми – каза Делио – вече съм оптимист за абсолютно всичко, мила. Познавам Лио, той е добър човек. Уважава любовта. Няма да те направи нещастна, помни ми думата.
- Да, и аз мисля така. Но все пак, трябва да говорим с него. Като стана въпрос за любов обаче. . . настъпи кратко мълчание и Кори почувства, че Еми внезапно е погледнала към него. Той се обърна и срещна усмивката и лъчезарните ѝ очи. Погледът ѝ бе замислен, сякаш изведнъж се бе сетила за нещо важно – нещо, което напълно бе излетяло от ума ѝ в последните часове. Еми се поколеба, после бавно пусна ръката на Делио и се изправи. – Знаеш ли, мисля си, че сега аз и Кори трябва да отидем да посетим едно момиче. То стои съвсем само в съседната стая и ми се струва, че вероятно се чувства доста объркано и нещастно. За това известна вина имам и аз . . . но да се надяваме, че в бъдеще ще мога да ѝ се реванширам.
Когато видя, че Кори я гледа объркано, тя каза:
- Фло е в съседната стая.
Еми никога не бе виждала такава внезапна промяна каквато претърпя той след тези нейни думи. Овладяният, състарен сякаш с двайсет години младеж, изпълнен с мъдрост която дори и на нея не ѝ бе ясна докрай, за миг изчезна, за да отстъпи място на стреснат хлапак, който изведнъж се заоглежда наоколо с уплашено изражение, все едно след години живот в пещера за първи път излизаше на светло сред хората. Еми и Делио едва не се разсмяха. Кори се отдръпна назад към облегалката на креслото, сякаш за да се скрие от нещо, очите му продължаваха да се оглеждат несигурно, а едната му ръка пропълзя към облегалката на креслото и се впи в нея.
- Фло . . .Фло е в съседната стая?
- Да. И така като те гледам, добре че не ти казах в началото, иначе щях много трудно да приема, че си толкова пораснал и препатил мъж – тя продължаваше да сдържа с усилие смеха си. – Е, хайде! Няма ли да ме придружиш? Или предпочиташ да подремнеш още малко на канапето? Мога да ти дам и възглавница . . .
- Същата сте като Делио – промърмори Кори, – убивате достойнството на човек за секунда.
В този момент Делио се разсмя с все сила.
- Хайде, не тормози момчето повече – каза той – води го оттатък, че както са му се запалили бузите, ще вземе да предизвика пожар в двореца. Аз ще остана тук да хапна, че такъв глад ме гони...
- Добре – Еми пристъпи към Кори и го хвана за ръката. Обърна се към Делио, – знаеш кое къде е. Обслужвай се. Ако искаш още нещо, повикай прислугата, ще ти донесат.
Той кимна, после намигна ухилен на Кори, докато момчето го гледаше все така объркано и зашеметено. Кори му се усмихна несигурно, после последва Еми в предверието.
- Аз май изобщо не трябваше да ви разказвам за преживелиците ми с Фло – каза той тихо, - в крайна сметка, сега тя има определено бъдеще . . .
Еми го погледна нежно.
- Бъдещето ни не е определено – каза тя, – много обстоятелства могат да му повлияят по един, или друг начин, включително и самите ние. Делио е прав, като каза, че Лио е добър човек. Сам ще се убедиш в това – помълча малко, после му кимна:
- Хайде, ела.
. . .
Приемната на Фло бе почти идентична с тази на Еми, само цветовете бяха вместо зелено, червено и златно. Фло седеше на масата и държеше книга, но не четеше. Слънцето проблясваше в червеникавата ѝ коса, свободно разпиляна по гърба. Тя се обърна и в първия момент видя само Еми, защото Кори се бе спрял малко зад нея. Фло се изправи, остави книгата и Кори видя прекрасното ѝ лице, което се взираше напрегнато в принцесата. Обзет го главозамайващо вълнение, той остъпи още крачка назад, за да се скрие в сянката на предверието. Изведнъж последните седмици се стопиха и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували; и той въобще не бе напускал Костелини. Сякаш едва вчера бе стоял с нея на хълма, на ливадата и бе разглеждал книгите, които му бе подарила. Сети се, че бе оставил тези книги у дома си, когато бе тръгнал. Дали все още стояха скрити в нишата при Посланията, или баща му ги бе намерил и изхвърлил?
- Ваше Сиятелство . . . Еми! – възкликна Фло. – Вече започвах да губя надежда, че ще ви видя! Какво става, кажете ми! Изпратих адютанта на капитан Мерло да му предаде бележката ви това беше още към обед. Мисля, че трябва да е тръгнал, ако е получил бележката.
- Да – Еми ѝ кимна, с лека, но сериозна усмивка, пристъпи към нея и хвана ръката ѝ – тогава чух шум отпред, не можех да изляза, но разбрах, че си успяла. Благодаря ти, Фло. Наистина бях в затруднение, не знаех към кой друг да се обърна. Но ти си се справила отлично! Ако Мерло не се е бавил, мисля, че Лио трябва да дойде тази нощ по някое време.
- Но какво става, кажете ми! Вие казахте, че е на живот и смърт . . .и аз…
- Всичко вече е наред – успокои я Еми, – каквото беше, вече свърши. Но мисля, че не аз трябва да съм тази, която ще ти разкаже.
Кори най-сетне се бе престрашил и бе излязъл напред. Фло се обърна към него, думите, които се бе канила да изрече, секнаха на устните ѝ. Тя отстъпи крачка назад, блъсна се в креслото, спря се. Лицето ѝ изразяваше тотално объркване. Еми си помисли, че точно така би изглеждал човек, който вижда образи от сънищата си изведнъж да се материализират наяве.
- Но . . . каза Фло. Тя го гледаше с разширените си очи, гласът ѝ бе променен, неуверен – как. .. какво . . .
Кори пристъпи още малко напред, така че за Фло да няма никакво съмнение, че е той.
- Фло – започна той и се спря. Не бе съвсем сигурен как да продължи. Тя наведе глава, разтърка очите си с ръка, после го погледна пак.
- Какво . . .какво правиш тук? – гласът ѝ изразяваше такова безпомощно удивление, че притеснението му изведнъж го напусна. Детското ѝ, невинно объркване го накара да се усмихне, почувства се свободен, спокоен, този, който наистина беше и какъвто се чувстваше може би единствено в нейно присъствие.
- Ами – той я гледаше усмихнат – ще трябва да ти разкажа. Историята е почти толкова невероятна, колкото и в книгите, които обичаш да четеш. Дори не съм сигурен, дали ще ми повярваш.
Фло погледна към Еми за защита. Принцесата ги гледаше усмихната и на погледа на Фло отвърна с леко кимване.
- Знаете ли, аз . . . трябва да сляза да проверя каква е обстановката в двореца. Не че не се доверявам на генералите, но все пак трябва да създам впечатление, че някой ги управлява.
С тези думи тя ги остави и те дълго се гледаха, останали сами в светлата, тиха стая. Фло бе започнала да се усмихва, след като постепенно бе приела, че това, което вижда не е сън, а самата истина.
- Никога не съм си представяла, че мога да те видя тук! – каза тя.
- Да, нали? – каза Кори – Много е странно. Сега Костелини ми се струва толкова далеч, толкова отдавна, все едно е било сън и никога не съм живял там, но като си помисля, всъщност май по-абсурдното е, че съм тук.
- Но каква е тази фантастична история? Ще ми кажеш ли?
- Толкова е дълга - направо не знам откъде да започна.
- Как си напуснал Костелини? Какво е станало?
- Беше . . .стана съвсем скоро след като ти изчезна. Всъщност почти по същото време. Боже, сега се питам, какво ли правят нашите. Майка ми сигурно се е поболяла. Ще трябва да отида да ги видя в най-скоро време.
Фло се засмя изведнъж, докато го гледаше.
- Боже мой, Кори, колко се радвам, че те виждам! Знаеш ли, изглеждаш различно. Не съм сигурна дали по-добре или по-зле - може би някак по-възрастен. И косата ти изглежда ужасно.
Той посегна към косата си, опита се да я приглади, въздъхна и се отказа.
- Трябва да се изкъпя.
- Искаш ли да седнем и да си поговорим? Искаш ли нещо за пиене? Тук има какво ли не.
- Не, благодаря ти. Оттатък се натъпкахме вече с разни пуншове, сокове и не знам какво си. Ако изпия още нещо, ще се разтека по дивана.
- Добре, няма да те насилвам! – тя му се усмихваше, после, когато седнаха един до друг на канапето, отново го загледа с неотслабваща почуда – значи познаваш и принцеса Еми! Не, наистина нямам търпение да чуя всичко!
Говориха си часове – до много късно през нощта, когато вече и щурците бяха замлъкнали и над двореца бе натегнала пълна тишина. Кори разказа и на нея историята, но този път по начин, съвсем различен от начина, по който я бе разказал на принцеса Еми. С Фло той отделяше много време да изрази собственото си виждане за нещата, които се бяха случили, да предаде своите чувства и мисли и съответно наблягаше повече на съвсем други моменти от случилото се. По-тежките моменти той ѝ спести, а на Еми не бе спестил нищо. Разговорът, също така, се превърна много повече в дискусия, отколкото в монолог, защото тя взимаше дейно участие през цялото време, не само с въпроси и коментари, а също и с предаването на своята собствена история; така че докато ѝ разказваше за себе си, Кори научи и всичко, което се бе случило с нея. Те си спомняха, обсъждаха, разсъждаваха, споделяха неверието и удивлението си; окуражаваха се един друг . . . а имаше и моменти, в които просто седяха, без да говорят, вгледани в меката тъмнина през прозорците, изпълнени с топла сигурност и спокойствие от присъствието на другия; от факта, че имаха до себе си някой, който ги разбираше по-добре отколкото и те самите биха могли да се разберат.
Накрая Фло заспа, облегната на рамото му, а той я гледаше, обзет от нежност и мъчителна болка, която го напрягаше и правеше близостта ѝ почти непоносима. Беше я прегърнал и ръката му се протегна нагоре, за да я погали по косата; но после се спря и се отпусна обратно надолу. Кори въздъхна дълбоко, после затвори очи и се опита да не мисли за нищо.
. . .
Друг, който също чу цялата история тази нощ, бе крал Лио – той се бе завърнал в града, заедно с капитан Мерло и личната си охрана малко след полунощ. Неопределени сведения за предателство и хаос започнаха да го заливат, щом влезе в града и той си отдъхна чак когато стигна до двореца и намери Еми жива и здрава и нещата поети под контрол. Пораженията, нанесени от Верел, бяха големи, но не непоправими. Лио изтръпваше като си помислеше, че ако съветникът бе задържал измамата си само още няколко дни, войната срещу Саурия щеше да се окаже предрешена. Той изпрати хора до всички северни велиси, за да насрочи съвета за вдругиден и проведе дълъг разговор с Анели и Ралио, за да уточнят насоките на евентуална промяна в позициите им. Зазоряваше се, когато заедно с Еми влязоха в покоите на Верел, откриха тайното помещение и там стояха известно време, потресени, без да продумат. Кралят се обърна към хората, които ги придружаваха:
- Унищожете всичко тук и зазидайте тази врата – после прегърна сестра си и двамата напуснаха покоите, без да се обръщат. Лио придружи Еми до нейния апартамент( Кори и Делио вече бяха настанени в отделни покои) и преди да се разделят, тя го хвана за ръката.
- Трябва да поговорим и за едно последно нещо – уморените ѝ очи се взряха в него с настойчивост, която изостри вниманието му, – одобрението, което ми даде за връзката ми с Делио е изключително ценно за мен и ти съм ти дълбоко благодарна за това. . .но не сме само ние, Лио. Има и други двама, които се обичат и се нуждаят от твоята благословия.
Той продължи да я гледа все така внимателно, докато тя говореше и накрая лека усмивка се появи на устните му, докато зората обливаше в светлорозовите си цветове големия град.
. . .
Когато застана пред краля, Кори почувства силно страхопочитание. Поклони се ниско и след това известно време не смееше да вдигне глава. Бяха в заседателната зала, която му се струваше огромна и той чувстваше, че каквото и да каже или направи, ще е неуместно и излишно, затова мълчеше. Лио го гледаше сериозно. Зад него, стояха военни, които говореха, пресмятаха, обсъждаха нещо.
- Повиках те – каза кралят, – за да изкажа огромната си благодарност към човека, спасил не само сестра ми, града ми, но мога спокойно да кажа – и цялата ми страна.
Кори поклати глава, погледна го, опита се да заговори:
- Ваше Величество, не съм . . .
Лио му се усмихна леко.
- Част от това, да сме велики – каза той, – е понякога да умеем да си признаем, че сме свършили нещо. Това не означава разбира се, да забравим заслугите на онези, които са ни помогнали.
Кори кимна; гледаше краля сериозно.
- Вече наредих да подготвят документите ви – каза Лио – твоите, и на Делио Нарди. Искам да влезете във войската ми… ако желаете. Ще ви дам титли берен, най-високите, които можете да получите, без да затънете в един куп отговорности – усмихна се отново. – Ти можеш да останеш да живееш в двореца, при Делио и сестра ми, или да се преместиш в града. Можеш и да се върнеш в Южна Агория, там, където е твоя дом – ако това е желанието ти. Но лично за мен, въпреки младостта ти, би било голяма чест, ако под моето знаме има воин като теб.
Кори потръпна, наведе глава. Сълзи изпълниха очите му, сърцето му заби силно. Започваше се; това бе началото на всичко, което трябваше да се случи. Но не се страхуваше, защото каквото и да станеше, нямаше да бъде сам. Имаше приятел като Делио, на когото винаги можеше да разчита и имаше цялата любов на Светлината, която знаеше, че вече никога няма да го напусне.
- Честта ще е моя – промълви той и като вдигна глава, усети усмивката, която премина през устните му. Кралят кимна, сложи ръка на рамото му.
- Ще говорим повече за това по- късно. Междувременно, след като ще оставаш тук, можеш да помислиш и за другото – за дома, в който ще живееш. Все пак няма да си сам там, нали така?
Кори го погледна неразбиращо и очите му се разшириха.
- Моля?
- Мисля, че трябва вече да вървиш – каза Лио с усмивка – горе има момиче, което чака да му съобщиш хубавата новина. Нали не мислиш, че ще се оженя за нея след всичко?
Кори го гледаше и стоеше като закован; най-сетне се съвзе, и видя, че кралят му протяга ръка. Посегна и я стисна здраво със своята.
- Благодаря ви – промълви той – благодаря ви, Ваше величество. Благодаря ви!
Кралят му кимна, без да спира да се усмихва и после го изпроводи с развеселен поглед, докато Кори се мъчеше да покаже самообладание и да не излезе тичешком от залата.
Фло го посрещна с неспокойно изражение, но като видя усмивката му, лицето ѝ също се разведри.
- Какво стана? Кажи!
Той отиде до гардеробната, взе наметалото ѝ и го сложи върху раменете ѝ. Тя го следеше объркано с поглед.
- Кори!
- Е? – той я прегърна през раменете, после я вдигна и я завъртя във въздуха. Не спираше да ѝ се усмихва – моя бъдеща годенице . . . ще се разходите ли с мен в градините? Мисля, че Еми и Делио са долу до фонтана с феите. Трябва веднага да им се похвалим!
Тя се разсмя щастливо, после го прегърна през врата и той отново я завъртя из стаята. След това двамата бързо излязоха от апартамента и скоро се стопиха зад ъгъла на мраморното стълбище.
© Невена Паскалева All rights reserved.