1.

Боли!

Болката беше едновременно режеща и разкъсваща. Плодът вътре в нея се бунтуваше срещу тази ненавременна болка.

Над нея жужаха трансформаторите на луминисцентното осветление. Светлината бе студена и някак неестествена – бодеше очите и тя инстинктивно ги затваряше и стискаше. Не искаше да е тук и сега, в тази бяла до лудост интерупционна стая, в която нямаше никой друг, освен нея.

Приеха я с предродилни контракции. Уж за задържане, а я захвърлиха да се оправя съвсем сама. Беше в средата на седмия месец, но приемащата я лекарка, малко по-възрастна от нея, определи, че е в края на петия.

Зария винаги е била слаба. Коремът ѝ едва личеше. Опита се да спори, че цикълът ѝ липсва по-отдавна, но никой не ѝ обърна внимание. Биха ѝ някаква инжекция, дадоха ѝ анална свещичка – и толкова – спасявай се!

Полегна на една страна и се сви във вътрешноутробна поза. Бебето непрекъснато се движеше, сякаш че предусещаше какво му предстои. Болката като че ли намаля. Зария задържаше дъха си и се молеше на единствения, който беше с нея в момента:

„Моля те, Господи, запази бебето ми. Не мога да ти обещая нищо, защото нищо не притежавам, но ако го оставиш живо, ще ти бъда винаги благодарна!“

Молитва ли беше това, или опит за подкупване на Всевишния? Не можеше да отговори точно в този момент, но знаеше, че помогне ли ѝ, винаги и безпрекословно ще вярва в него.

Колко време беше минало? Полунощ отдавна бе занулила времето. Сигурно е към 3 часа след нея.

Болката се усили. Идеше й да закрещи и само мисълта, че ще разбуди цялото отделение я възпря.

Прокървя силно. Паниката я обземаше все повече и я стискаше за гърлото с ледени пръсти. Беше ѝ зле, толкова много, че едва фокусираше интериора на стаята. Стая с шест празни легла, добре опънати и чакащи. Чакащи жените, които доброволно ще се разделят с бъдещите си бебета. Беше озъбена и лакома паст за неродените им мечти.

Събра колкото сили ѝ бяха останали. Стисна зъби, за кой ли път през това безкрайно денонощие, и се провлачи по коридора към стаята на дежурната акушерка. Беше тъмна. Явно жената спеше спокойна, че нищо не я притеснява.

Беше ужасно – само по нощница и без бельо, оставяше след себе си кървава диря. Не, не само ужасно, беше унизително! Коридорът ѝ се видя безкрайно дълъг. Виеше ѝ се свят, пред очите ѝ тъмнееше. Явно кръвното ѝ бе изравнило двете си граници. Нямаше ли кой да ѝ помогне?

Младата жена отново се обърна към единствения свидетел на мъките ѝ. „Господи, дай ми сила да стигна до човешко присъствие! Моля те, Господи!“

Крачка. Втора. Стените ѝ помагаха да не се свлече на пода. Най-сетне – манипулационната! И в нея човек, който ще ѝ окаже съдействие…

Запали лампата с напипване. Женска фигура се надигна от служебното легло и сънена просъска:

-Ти ли си? Какво още искаш? Надявах се, че идваш да ми кажеш, че си изхвърлила плода, ние това чакаме…

Момичето се сепна и леко се отдръпна назад. Беше достатъчно възпитано да не се развика и тихо промълви:

-Дойдох за превързочни материали. Много кървя…

-Ето – акушерката ѝ подхвърли изваден отнякъде лигнин. – И като всичко приключи, едва тогава ела да ме уведомиш.

-Не знаех, че това чакате. Няма да ви притеснявам повече.

Бременната постави широко отворени длани на корема си, сякаш да защити съкровището, което носеше в него от хората и събитията. С последни усилия отиде до интерупцията и като легна внимателно на подгизналото с кръвта ѝ легло, отчаяно захлипа.

Времето като че беше спряло. Една безкрайна минута неистова болка, после глътка спокойствие и тишина… И пак наново…

Навън зимата беше в разгара си. Северният вятър свистеше в стъклата на дървените прозорци. Някъде хлопаше нездраво закрепен капак. Беше втори февруари 1985 година.

Зария изпадна в полуунесено, полусънно състояние. Не отчиташе нищо около себе си, пък и нямаше какво. Освен нея в стаята беше само Господ – невидим, незрим, несъществуващ. Нямаше сили вече да му се моли и на него, толкова отчаянието и страхът от неизвестността я бяха сковали. Ту губеше съзнание, макар че имаше усещането, че е на себе си, ту се вцепеняваше от внезапната болка и сковаването на корема ѝ. Бебето непрекъснато риташе, за да ѝ покаже, че е живо и че трябва да се бори заради него.

Така, мятайки се от едно състояние в друго, Зария чу гласове и с мъка отвори подпухналите си очи. Опита се да фокусира погледа си върху фигурите на хората, наобиколили леглото ѝ. Дочу откъслечни фрази:

-От снощи е така… Не, не… не е изхвърлила плода. Поне в рапортната книга не е записано нищо…

-Доведете я на преглед в манипулационната – младата лекарка затвори папката с медицинския картон, която държеше и прибра химикал в горното джобче на бялата си престилка. Вратата се затръшна след групата, минаваща на визитация.

Отново остана сама и от безсилие се строполи върху възглавницата си. Нищо не можеше да направи сама – нито да стане, нито да отиде до тоалетната. За персонала на патологична бременност сякаш не съществуваше. Макар че разчиташе изцяло на милостта им. И състраданието. Ако го имаха.

Скоро в стаята влезе санитарката. Единствена тя прояви разбиране към това захвърлено на произвола на съдбата същество. Дали защото бе по-приземена от останалия персонал, или пазеше спомен от своите раждания, но тя съчувствено помогна на момичето да се приведе в приличен вид и го поведе към стаята за манипулации. Там се притече на помощ и когато трябваше да изкачи двете стъпала на магарето за гинекологичен преглед, след което деликатно се изнесе от помещението. Любопитството ѝ не стигаше дотам да разбере какъв ще е резултатът от бъркането в интимните зони на изнурената от нощното бдение девойка. И без това скоро цялото отделение щеше да знае за случая и да го коментира – къде под сурдинка, къде наяве.

Младата лекарка извърши прегледа със спекулума и седна на един стол безпомощна. Практиката ѝ не беше чак толкова голяма, че да вземе решение за този случай, излязъл костелив като черупка на орех. Обади се на възрастния колега, дежурен по гинекология за помощ и съвет.

Не минаха и няколко минути, когато доктор Гарванов пристигна. Бръкна с пръсти, облечени в ръкавица във влагалището на бременната и опипа корема ѝ. Когато се обърна към младата си колежка, лицето му бе зачервено от гняв, а гласът му бе по-твърд от стомана:

-Колега, какво чакате? Това е живо раждане, а не аборт, не можахте ли да разберете досега? Карайте я директно в родилното, идвам след малко!

Едва тогава медицинският персонал се отърси от летаргията и вцепенението, които го държаха досега. Внезапно настана суматоха. Санитарката се появи отново отнякъде и помогна на момичето да слезе от стола. Хвана го под ръка, а то, приведено под формата на въпрос, защото плодът беше ниско долу, премина няколкото крачки, делящи го от родилна зала.

Качиха я на родилната маса. Зария се надяваше, че ужасът, който непрекъснато я следваше през последните часове най-накрая ще свърши. Беше обнадеждена от думите на стария доктор и го възприемаше едва ли не като свой спасител.

Още малко, мъниче, каквото и да си ти, не се бунтувай толкова, още малко, и ще видиш белия свят!

Ако някой ѝ бе казал, че кошмарът не свършва, а започва тепърва, нямаше да му повярва.

Акушерката, която щеше да я изражда се въртеше любопитно около нея и ѝ задаваше, меко казано, клюкарски въпроси.

-Ти имаш ли официален брак, или си още момиче? На колко години си?

Зария едва успяваше да ѝ отговаря между два напъна: да, родителите ми подписаха пред нотариус разрешение да подпиша брак, на почти 18-ет съм, след два месеца ще ги навърша…

-А завършила ли си образованието си?

-Частна ученичка съм – изскимтя през зъби Зария.

-Напъвай, не се разсейвай! Още малко и бебето ще излезе.

Докторът се бе приближил незабелязано и любопитната акушерка замлъкна, пунктирайки, че е много ангажирана с раждането.

Спукаха околоплодния мехур с водите и заедно с тях се изхлузи и бебето.

-Момиче е – заключи акушерката и след като го измери и почисти я осведоми: - 43 см дълго и килограм и триста тегло.

Мъничето изплака със слаб гласец, но това накара хората от екипа да се усмихнат. Новото бебче, макар и недоносено, бе дало своята заявка за живот.

В това време на съседната маса се роди нормално деветмесечно бебе. Акушерката, която доскоро обслужваше Зария не пропусна да ѝ го покаже и да я клъвне:

-Ето, това е износено бебе, не като твоето. Кой знае дали ще доживее до вечерта?!

Зария, освободена от тегобата на болките, не ѝ обърна внимание. Вече бе приела, че злобата и глупостта вървят ръка за ръка дори при видимо интелигентни хора. От тях спасение обаче нямаше.

Оставаше ѝ да се моли на Господ детето ѝ да оцелее в ада на тази болница, в която неволно бяха попаднали по независещи от тях причини.

После събитията се изнизаха като насън. Свалиха младата майка и бебето в зала Б, там лежаха тези, които имаха проблем с изследванията или теглото на новородените.

На следобедната визитация ѝ казаха, че бебето е в кувьоз и се чувства добре. Зария прекара следващите няколко часа в релаксиращ сън. До следващия ден, когато…

На сутрешната визитация всичко мина нормално. Уж. След лекарския екип дойде медицинският секретар, да попълнят документите на новия живот.

-Как да запиша бебето ви? – попита я.

-Не мога да ви отговоря веднага. Не сме мислили за име, всичко стана толкова внезапно…

Жената срещу нея се сепна и за момент замълча, преглъщайки неловко:

-Това има ли значение? Бебето ви почина в 6.30 сутринта. Не ви ли казаха на визитацията?

-Не, никой нищо не ми е казвал. Вие сте първата.

Зария се загледа през прозореца навън. След нощната снежна вихрушка, слънцето беше обляло всичко с дразнещата си светлина. Животът продължаваше по стария начин.

Младата жена погледна с други очи секретарката. Сякаш пред нея вече бе застанал нов човек – едновременно празен поглед, съчетан със стоманената нотка на оцеляващ.

-Запишете я Светлина. На светлината, която видя за пръв и последен път.

-Едновременно с акта за раждане, ще трябва да издадат и смъртен акт на детето. За това ще се погрижи съпругът ви. Искате ли да видите трупа на бебето и да му организирате погребение? – секретарката казваше всичко това със служебен тон.

-Искам да я запомня такава, каквато я видях вчера – жива. За вас може да е поредното мъртво раждане и статистика, но за мен е загуба на единственото ми дете.

Зария едва издържа да си отиде служебното лице и не обръщайки внимание на успокоителните думи на другите жени от стаята, че ще има още деца, се сви в леглото си и заскимтя като кученце. Точно в този момент за нея времето отново бе спряло. Обзела я бе някаква вселенска самота, в която беше сама с болката си и Господ, който не бе чул молбите ѝ.

-Господи, и ти ли ме изостави…?