Момичето седеше на плетеният стол в градината, облегнало главата си назад, се вслушваше във всички звуци които долитаха до нея. Тя чуваше песента на птиците и шумуленото на листата, погалени от топлият летен вятър. Чу и тихите стъпки от лапите на котарака който се присламчваше. Той се качи на скута й и мъркането му сякаш разтвори тишината в нея. Тя го погали и се разсмя. Смехът й заглуши идващият човек.
   - А, ето къде била нашата хубавица - прозвъня, сякаш камбана, познат глас.
  - О, лельо, не те усетих. Коко ме подмами да си играя с него.
  - Здравей, мила. Как си?
  - Както винаги - усмихна се момичето. - Почивам си и слушам Вселената. Дано да продължат по дълго топлите дни, че да стоя тук. Усещам слънцето и вятъра. Ароматите на градината. 
   - Разбирам те, миличка. 
Жената седна на другият стол и хвана ръката на момичето. То се усмихна и обърна лицето си към нея. Сините като небето очи бяха заковани и неподвижни, но лицето сияеше от слънчевата усмивка и нищо не издаваше страданието на сърцето поради слепотата. Всички в семейството бяха съкрушени когато след катастрофата се оказа че детето е ослепяло. Пет години от тогава къде ли не ходиха по лекари и нищо. Всички я обжалваха, но същевременно се възхищаваха от силата й. Тя не падна духом, не се промени. Усмивката винаги бе на лицето й. Научи се да чете и прекарваше много време с книгите. Но понякога тъгата проникваше и се утаяваше в ъгълчетата на усните й. Жената я гледаше мълчаливо и галеше ръка й.
     - Лельо, искам да те помоля нещо.
     - Кажи, мила. Каквото поискаш всичко ще стора за хубавата ми племеница.
     - Лельо, би ли ми показала градината? Разведи ме навсякъде и ми разкажи къде какво цвете има, или храст или нещо друго. Като че забравих как изглежда, лельо, Ще го направиш ли за мен? 
      - Разбира се, мила. Хайде да тръгнем на пътешествие. Остави котарака да прави каквото иска а ние напред. - бърбореше жената, но беше малко объркана. - Искаш ли да тръгнем от чешмата до пътната врата?
     - Да, лельо.
     - Хайде, мила. Хвани ме подмишница. 
Жената със сляпото момиче бавно потеглиха по кълдъръмената пътечка която ги изведе до чешмата.
    - Ето, че пристигнахме. Помниш ли чешмата, миличка?
   - Помня чучура, лельо. Беше патешка глава. Като пуснех чешмата ми се струваше, че ме заплюваше с водата и ми беше много смешно. Винаги се разсмивах.
    - И сега е същата. Ела, помилвай я. Няма да те клъвне. - жената внимателно хвана ръката на момичето и я приближи до чучура. То го погали, пусна полека вода. Тънката струйка зашумя. Момичето се усмихна,  докосна водата, наведе се внимателно и пи от нея. После подложи цялото си лице на ласките й. Изправи се и без да избърши водата весело се засмя.
   - О, лельо, прекрасно усещане. Как не съм се сетила по рано да дойдем?!
   - Нищо мила, от сега ще идваме докато времето е хубаво.
   - До чешмата  преди три години поникна лоза и тази година за пръв път ще ядем от гроздето й. Искаш ли да го докосниш? 
    - Да, лельо.
   - Дай си ръката. Има един грозд който е много на ниско. Но те предупреждавам, че още е зелено.
Момичето протегна ръка и жената я положи на грозда. То го погали, а после го пое с двете си ръце, помириса го, целуна го и се засмя весело.
   - Хайде лельо, да продължим. Разходката обещава да е прекрасна.
   - Хайде сега по твоята пътечка. Помниш ли я? Тук ти сложи различни глинени животни и птици от едната страна а от другата нареди Снежанка и седемте джуджета.
   - Помня лельо....е не съвсем. Не помня всички животинчета. 
   - Искаш ли да клекнеш?
   - Ами да. - тя се засмя.  - сега ще ги опипам.
Момичето се наведе, опипваше едно по едно своите животинчета, поздравяваше ги, смееше се. Лелята пристъпваше зад нея. Сълзи се стичаха от очите й, но тя стискаше здраво устни да не се разбере. 
Момичето се изправи.
    - Лельо, а Снежанка с джуджетата къде е?
   - Тя е от лявата страна, мила. Хайде сега да се обърнем натам .
Всичко се повтори както с животинчетата. След малко продължиха. Лелята разказваше за цветята, храстите и дърветата, а момичето ги поздравяваше с ласките си. Нищо не беше пропуснато. Нито костенурките, които се разхождаха, нито охлюва който беше пропълзял на пътеката. Момичето раздаваше от радостта си на всичко по пътя. И сякаш цветята разцъфтяха, а дърветата раздвижиха клони да я поздравят.
И така стигнаха края на пътеката и жената се спря.
    - Какво има лельо? Защо спря.
   - Миличка, тук има нещо ново за което не знаеш. Не сме ти казвали до сега защото искахме да го видиш.
   - Какво има лельо?
   - Когато разбрахме, че не виждаш след катастрофата, баща ти извика да направят един малък параклис. Всеки ден идваме тук да се молим за твоето проглеждане.
   - Лельо, заведи ме там, моля.
  - Добре, мила.
Жената поведе момичето. Беше наистина малък параклис. В центъра бе иконата на Дева Мария с Младенеца. Пред нея гореше кандилото.
    - Ето, тук е. Ела. Но внимавай да не си опариш ръцете. Кандилото гори. 
Жената внимателно приближи ръката на момичето към иконата. То я погали, промълвявайки нещо, което лелята не чу и бавно се свлече на колене. 
   - Господи, моля те дай ми очите - проплака момичето. 
Лелята се приближи и помогна да се изправи, прегърна я крепко и каза:
   - Мила, ние всички вярваме, че ще стане това - да прогледнеш отново.
Двете, жената и момичето, притихнали се прибраха у дома.
------------------------------------
Отмина лятният празник на Богородица и в домът се получи писмо от клиниката в Лондон където бяха изпратили молбата за преглед. Тя беше одобрена и в началото на септември ги викаха да се явят. Радостта на семейството беше голяма. Надеждата им разпери крила и те заминаха.
Прегледаха я, направиха нужните изследвания и определиха деня на операцията. Тя премина благополучно, по думите на професора. Една седмица щеше да е с превръзка на очите. 
В дена преди да се свали превръзката момичето каза на баща си:
   - Татко!
   - Кажи, мила.
   - Не искам тук да ми свалят  превръзката. Искам у дома. Пред параклиса.
   - Но, мила....- бащата помълча за малко - Добре, момичето ми. Отивам да говора с професора.
 Той не се бави много.
   - Всичко е уредено. Има и полет след два часа. Хайде, скъпа да се приготвяме.
 Всичко стана като на сън. До вечерта се прибраха у дома. Всички с радост ги очакваха.
На другата сутрин от рано заприиждаха гостите. Оказа се, че майка й е поканила роднини, приятели и свещеникът от близката църква.
Помогна й да облече вече приготвената бяла дантелена рокля на която сложи син колан. Среса на плитка дългата коса на момичето вплитайки в нея синя пандела. Превръзката стоеше на очите й. Последен дойде очният лекар който се грижеше за нея.
Майка й я поведе. Бащата бе с гостите пред параклиса. 
Момичето вървеше внимателно. Скоро чу глъчката от хората, но тя мигновенно секна. Явно я бяха видали. Майка й я остави близо до параклиса и се присъедини към другите. Лекаря се приближи.
  - Когато ти махна превръзката няма да бързаш да отваряш очи. Полека лека.
  - Добре, докторе.
И той започна внимателно да развива бинта. Когато свали всичко от очите й се отдръпна и я остави сама пред параклиса.
Момичето бавно започна да отваря клепачите си. Първото което видя бе иконата на Богородица с Младенеца. Тя сияеше и сякаш майката и детето и се усмихваха.
Момичето бавно се свлече на колене и възкликна:
   - Господи, благодаря, че ми върна очите. Сега мога вече сама да те видя!