Момичето седеше на плетеният стол в градината, облегнало главата си назад, се вслушваше във всички звуци които долитаха до нея. Тя чуваше песента на птиците и шумуленото на листата, погалени от топлият летен вятър. Чу и тихите стъпки от лапите на котарака който се присламчваше. Той се качи на скута й и мъркането му сякаш разтвори тишината в нея. Тя го погали и се разсмя. Смехът й заглуши идващият човек.
- А, ето къде била нашата хубавица - прозвъня, сякаш камбана, познат глас.
- О, лельо, не те усетих. Коко ме подмами да си играя с него.
- Здравей, мила. Как си?
- Както винаги - усмихна се момичето. - Почивам си и слушам Вселената. Дано да продължат по дълго топлите дни, че да стоя тук. Усещам слънцето и вятъра. Ароматите на градината.
- Разбирам те, миличка.
Жената седна на другият стол и хвана ръката на момичето. То се усмихна и обърна лицето си към нея. Сините като небето очи бяха заковани и неподвижни, но лицето сияеше от слънчевата усмивка и нищо не издаваше страданието на сърцето ...