Било пазарен ден и пашата на Търнов седял на рахат в кьошка си, пиел кафе каймаклия и пушел тютюн тумбакия. И тогава се появила тя. Я ли я зачули отдалече, а накрая и провидяла се. И християните захванали да кръстят и четат „Отче наш”, пък турците, като не били вера българска, а поганска и кучешка, и не знаели молитва да сторят, само зяпали с изхвръкнали очища и викали „Аман, аман!...”. Че де е било чуено, чуено и видено, конница пред турци да играе, на кон да се робиня появи. Бела робиня българка. И не ли къде, ами посред чаршия, пред самин каймакамин. Пък и още – не да е прилично облечена, та загърната, а с кожени гащи и голи гърди. Че изпълзели цяло котило имами, мюезини, дервиши и други поганци един куп, та рекли дето тая мома е гювендия и грешница и без друго е редно да се убие и сложи на поругание. Ала пашата много не им сторил чест на приказката, а гледал с три очи голите гърди на девойката и селям ѝ чинил. А тя му кимнала с бяло лице и коса черна. Че слязла от коня Шарколия, та му влязла в пашови конаци и легнала на пашови миндери. И кога всичко свършило и турчинът заспал, не че можел много, защото бил стар и ленив, тая му прерязала гърлото, изхвърлила главата през старите български бойници и турила огън на всичко. И било това знак за Сирма да коли. За нейните вдовици и сираци. Чакали те тайно и потайно по хълмовете, на Арбанаси и в Асеновата махала да пламне, да се претури турското. И като фръкнала пашовата кратуна, станали отведнъж всичките тия хиляда жени, та тръгнали на царевия град. А ги водел момък с байрак, пошит на златни лъвове. И още с бяло и червено. И конска опашка. И търкаляше, струпаляше по-бързо даже и от Шуна, и въртеше знамето, та не видял му се край и острие. Защото не само едно знаме било. А и копие. И с него мушкал, убивал и повалял тия мръсници, дето гнусили българската столица. Дошъл ред турци да плащат за хубавата ни държава и за всичките си безобразия.

А момчето било тънко, леко и русо. Било още бело и алено, та румено като знамето, защото отвсякъде около него всичките вдовици и сираци, дето напирали за разрушените дворци на царете ни, тичали голи и кървави. Без срам от свободните си гърди и тъмните околища между нозете си, че отдавна им душите изгорели и нищо повече не мислили и не търсили, освен отмъщение. Отмъщение голо и кърваво, яко тях самините.

И били такива поради ето что:

Гледала Алтън Сирма по баирите насреща на Търнов стадо от хиляда свини – колкото имала жени в полка си – толкова и гледала от омразните на Мохамеда зверове и всяко нарекла била с турско, анадолско слово и никое не се повтаряло. Едно прасе било Мюмюн, друго – Мехмед, трето Али, четвърто Сабри. За всичките хиляда жени – вдовици и сираци – за всяка по едно от ония, греховните, дивите, с остри зъби и тъпи дулици.

И като дошъл хабер от Шуна, че е време за Великата война, окъпала и оплакала Сирма една от щерките си, та я пратила на търновския каймакамин, а после събрала жените, съблякла им дрехите, сложила ножове в ръцете, че после извикала:

- Жив да не остане!

И тия хиляда жени завъртели хиляда ножове, а невинните животни заквичали и заритали, кръв пръснала преизобилно чак до вишни Господ. Пък Сирма търчала из жените си, говорела им, крещяла, молила накрая да видят тая кръв и колкото страх е останал в измъчените души, да мине и да замине. Да не са вече жени и девойки. А самодиви. Бесни и отровни. Че тая кръв, дето са я пролели, е на животни, а онази на техните мъже и синове им, избити и затриени от турците, техната кръв къде е?... Ами царския род на болярите и търновски първенци, клани вехто време по църквите като овци и кучета?... И от кого? От тия ли мърляви арапи, манафци и потурнаци, кой знае от къде дошли? С какво право са се тука домъкнали, по кой закон и нареда? Ще кажат – заради силата, тя им дала право и закон да робят България. Е, нека видят сега какво е сила и как жените знаят да мъстят за закланите си мъже.

И за синовете си.

Говорила и повтаряла тия думи Алтън Сирма на своята войска от вдовици и сираци, ала онези били като замаяни и се кръстили и чудили как и накъде, защото сами сътворили кланица и скотобойна, каквато никога не виждали преди и даже не си представяли, че може да има. Тогава излязъл пред тях момък. Рус, тънък и лек. Бял. И знаме носил. Пошито с лъвове. На Сирма момчето. А той не бил като майка си. Нищо не казал и нищо не продумал. Само развял знамето. И се обърнал, та затичал към Търново. С белите си дрехи и златната си коса. Сам.

Пък жените, видели го такъв красив да светлее и да се губи по хълмовете на царския град, ели видели него и знамето, помножко и до последно подивели, ножове размахали, та тръгнали подире му, както били голи и кървави, яко ли не жени, ни войска, ни дружина. Змии и невестулки. Съскали, скърцали със зъби и псували наред всичко поганско и анадолско. А кога момата хвърлила пашова глава из бойницата и турила огън на всичко, тогава Адът се отворил за турците.